Тя се приближи до леглото ми и здравата ме плесна през устата.
Бях толкова смаян, че паднах на възглавницата си.
— Неуспешно начало. Аз съм г-жа Ноукс. Съветвам ви да не ме дразните.
В някакъв ексцентричен садомазо хотел ли бях попаднал? Една луда жена беше нахлула в стаята ми, след като е научила името ми от хотелския регистър!
— Тук пушенето не се поощрява. Ще трябва да конфискувам пурите ви. Запалката е твърде опасен предмет, за да си играете с нея. А ще ми кажете ли какво е това? — тя размаха ключовете ми.
— Ключове. На какво ти прилича?
— Ключовете заминават! Да ги дадем на г-жа Джъд да ги пази, какво ще кажете?
— Да не ги даваме на никого, откачена змия такава! Удряш ме! Обираш ме! Какъв е този ненормален хотел, който наема крадли за камериерки?
Лудата натъпка плячката си в малък чувал за крадени вещи.
— Има ли други ценни предмети, за които трябва да се погрижим?
— Върни каквото си взела! Веднага! Иначе ще останеш без работа, кълна се!
— Ще го приема като „не“. Закуската е точно в осем. Днес има варени яйца с пръчици препечен хляб. За закъснелите — нищо.
Облякох се в мига, в който тя изчезна, и се огледах за телефона. Такъв нямаше. След като се измих много набързо — банята ми беше за инвалиди, цялата в заоблени ръбове и дръжки за ръцете, — аз се втурнах към рецепцията, твърдо решен да въздам правосъдие. Бях започнал да накуцвам, но не знаех по каква причина. Загубих се. Из еднаквите коридори с наредени покрай стените столове се носеше барокова музика. Прокажен гном ме стисна за китката и ми показа бурканче лешниково масло.
— Ако искате да си го вземете за къщи, на драго сърце ще ви кажа защо аз не го искам.
— Бъркате ме с някого.
Свалих ръката му от своята и минах през трапезария, където посетителите бяха насядали в редици и сервитьорки им носеха купички от кухнята.
Кое му беше странното?
Най-младите гости на хотела бяха към седемдесетгодишни. Най-старите — на повече от триста. Почувствах се като в първата седмица след ученическа ваканция.
Проумях. Вие сигурно сте се досетили няколко страници по-назад, драги читателю.
Къща „Аурора“ беше старчески дом.
Проклетият ми брат! Това беше представата му за шега!
Г-жа Джъд стоеше с ланолиновата си усмивка на рецепцията.
— Здравейте, г-н Кавендиш. Добре ли се чувствате тази сутрин?
— Да. Не. Станало е абсурдно недоразумение.
— Истина ли?
— Самата истина. Снощи се настаних тук, като мислех, че къща „Аурора“ е хотел. Разбирате ли, брат ми е направил резервацията. Само че… о, това е представата му за груба шега. Никак не е забавно. Презряната му хитрина „сработи“ само защото в Адълстроп един растафарианец ми даде да си дръпна от някаква гнусна пура и освен това проклетите близнаци от стволови клетки, които ми продадоха билета дотук, ми скъсаха нервите. Но, слушайте, вие имате по-голям проблем точно под носа си — някаква откачена кучка на име Ноукс ходи насам-натам и се прави на камериерка. Сигурно страда от Алцхаймер, но, бога ми, удря здравата. Открадна ми ключовете! Е, в някой стриптийз бар на Пукет това би могло да се очаква, но в старчески дом в Хъл? Да ви кажа, ако бях инспектор, щях да се погрижа да затворят учреждението ви.
Усмивката на г-жа Джъд беше кисела като акумулаторна батерия. Направо ме принуди да кажа:
— Искам да си получа ключовете обратно. Веднага.
— Сега къща „Аурора“ е вашият дом, г-н Кавендиш. Подписът ви ни дава правото да налагаме подчинение. И ви съветвам да се отучите от навика да говорите за сестра ми с този тон.
— Подчинение? Подпис? Сестра?
— На съгласието за въдворяване, което подписахте снощи. В документите за постъпването ви.
— Не, не, не. Подписах се в хотелския регистър! Няма значение, това са само формалности. След закуска си тръгвам. Нека да е преди закуска, замириса ми на помия! Боже, от това ще стане страхотен виц за вечерно парти. След като удуша брат си. Впрочем изпратете сметката на него. Само че настоявам да ми върнете ключовете. И по-добре ми извикайте такси.
— Повечето посетители ги хваща страх на първата сутрин.
— Мен нищо не ме е хванало, но явно не съм се изразил достатъчно ясно. Ако вие не…