— Г-н Кавендиш, защо първо не закусите и…
— Ключовете!
— Имаме писменото ви разрешение да държим ценните ви вещи в служебния сейф.
— Тогава се налага да говоря с управителя.
— Това е сестра ми, сестра Ноукс.
— Ноукс? Управител?
— Сестра Ноукс.
— Тогава трябва да говоря с управителния съвет или със собственика.
— Това съм аз.
— Вижте.
Гъливер и лилипутите.
— Вие нарушавате проклетия… Закон против лишаването от свобода или каквото е там.
— Ще се уверите, че в къща „Аурора“ изпускането на нервите няма да ви помогне.
— Телефона, ако обичате. Искам да се обадя в полицията.
— На пребиваващите тук не се разрешава…
— Аз не съм проклет пребиваващ! И щом не ми давате моите ключове, ще дойда по-късно днес заедно с много сърдит служител на реда.
Блъснах входната врата, но тя ми отвърна с по-здраво блъскане. Имаше някакво проклето резе. Опитах противопожарния изход в другия край на вестибюла. Заключено. Въпреки протестите на г-жа Джъд счупих катинара с едно чукче, вратата се отвори и аз бях свободен човек. По дяволите, студът ме блъсна с желязна лопата в лицето! Сега разбрах защо северняците имат бради и вълнени пуловери и се мажат с мас. Тръгнах по криволичещата алея между проядени от гъсеници рододендрони, като с мъка се противях на изкушението да побягна. Не бях бягал от средата на седемдесетте. Изравних се с някаква странна косачка и в този момент от земята като Зеления рицар на сър Гауейн изникна опърпан гигант в работен гащеризон. Той с окървавени ръце събираше от остриетата на косачката останки от таралеж.
— Отивате ли някъде?
— И още как! В земята на живите!
Отминах. Листата под краката ми се превръщаха в почва. Така е, дърветата се самоизяждат. Загубих ориентация, когато установих, че алеята завива към крилото на трапезарията. Бях завил в погрешна посока. Неумиращите от къща „Аурора“ ме гледаха през стената от стъкло.
— Зелената храна е хора! — присмивах се аз на празните им погледи. — Зелената храна е направена от хора!
Те ме гледаха стъписани — аз, уви, съм Последният от своето племе. Един от сбръчканите зяпачи почука по стъклото и посочи зад мен. Обърнах се и човекоядецът ме метна на рамо. С всяка стъпка ми изкарваше дъха. Смърдеше на тор.
— Имам си по-важна работа…
— Ами иди си я върши!
Напразно се мъчех да го стисна за врата, не мисля, че изобщо забеляза. Тогава впрегнах чудните сили на езика си, за да сразя злодея:
— Хей, миризлив нечестив тромав лайнар-гнусляр! Това е тежка телесна повреда! Това е незаконно задържане!
Той ме сграбчи в малко по-здрава мечешка прегръдка, за да ме накара да млъкна, и се опасявам, че го захапах за ухото. Стратегическа грешка. С едно мощно дръпване здравенякът смъкна панталоните от кръста ми — да ме изнасили ли искаше? Това, което направи, беше още по-неприятно. Сложи ме на корпуса на косачката си, с едната ръка ме затисна, а с другата ме наложи с бамбукова пръчка. Болката ужили мършавите ми бутове — веднъж, дваж, още-още, още-още, още-още!
Божичко, каква болка!
Аз крещях, после плаках, после скимтях да спре. Шляп! Шляп! Шляп! Накрая сестра Ноукс заповяда на гиганта да престане. Задникът ми беше като нажилен от оси! Гласът на жената изсъска в ухото ми:
— В света отвън няма място за вас. Сега живеете в къща „Аурора“. Започвате ли да осъзнавате действителността? Или да помоля г-н Уитърс да започне отначало?
„Кажи й да върви по дяволите — нашепваше духът ми, — иначе после ще съжаляваш.“
„Кажи й каквото иска да чуе — пищеше нервната ми система, — иначе тутакси ще съжалиш.“
Духът не се предаваше, но плътта беше слаба.
Изпратиха ме в стаята ми без закуска. Започнах да кроя отмъщение, съдебно преследване и мъчение. Огледах килията си. Вратата се заключваше отвън, нямаше ключалка. Прозорецът се отваряше само на петнайсет сантиметра. Свръхздрави чаршафи, направени от същия материал като корите за яйца, с мушамена подложка. Фотьойл със свалящо се покривало. Мокет, който може да се мие с гъба. Лесни за почистване тапети. Самостоятелна баня: сапун, шампоан, кесия, вехта хавлиена кърпа, без прозорец. Картина на къща с надпис: „Къщата се прави с ръце, но домът се прави със сърце“. Възможности за измъкване: нищожни.
Въпреки това аз вярвах, че пленничеството ми ще трае най-много до обяд. Все някой от многото изходи щеше да се отвори. Администрацията щеше да осъзнае грешката си, да ми поднесе искрените си извинения, да уволни непоносимата Ноукс и да ме помоли да приема парична компенсация в брой. Или Денхолм щеше да научи, че шегата му е свършила зле, и да поиска да ме пуснат. Или счетоводителят щеше да забележи, че никой не плаща сметките ми, и да ме изритат. Или г-жа Латъм щеше да съобщи за изчезването ми, щяха да ме покажат по телевизията в „Британска криминална хроника“ и полицията щеше да тръгне по следите ми.