В кой момент Юна-939 ви направи съучастник в престъпленията си?
Юна се опита да ми обясни значението на една новооткрита дума — „тайна“. Идеята да знаеш нещо, което никой друг, дори и Татко Сон, не знае, беше непостижима за мен. Затова една нощ след смяната, докато седяхме в парочистачката, Юна обеща да ми покаже какво е тайна.
Когато се събудих, не беше от резките светлини на пожълтяването, а от това, че тя ме разтърсваше на бледата светлина на комендантската лампа. Нашите сестри лежаха в леглата си неподвижни, ако не броим едва забележимите спазми.
— Последвай ме — заповяда ми Юна като Провидец.
— Комендантски час е — казах й аз. — Страх ме е.
— Не се страхувай. Последвай ме.
— Къде отиваме?
— При една тайна.
Тя ме поведе от спалнята към купола. Ужасната тишина в него ме уплаши. Червените и жълтите цветове бяха сиви и кафяви. Постаментът на Татко Сон беше безжизнен къс. През вратата на кабинета на Провидеца Ри се процеждаше слаба светлина. Юна я отвори: тогава научих, че вдън всяка тайна дебне страхът от разкритие.
Нашият Провидец лежеше отпуснат с глава на бюрото си. От лиги брадичката му беше залепнала за неговото сони, клепачите му потрепваха, а в гърлото му беше заседнал гъргорещ звук. Юна ми каза, че всяка Десета нощ нашият Почитаем Провидец остава в закусвалнята през комендантския час. Казва на Помощниците си, че трябва да навакса с работата, но в действителност всмуква Сапун и спи до пожълтяването.
— Сапунът действа на чистокръвните като наркотик.
Юна го ритна с всичка сила в корема; моят ужас я забавляваше.
— Можеш да правиш каквото си поискаш, той никога не се събужда. Толкова дълго е живял с фабрикатки, че е станал като нас — почти.
Тя отвори бюрото на Провидеца Ри, извади мъничко сребърно ключе и ме поведе през купола към стената между входа и североизточния хигиенизатор.
— Какво виждаш? — попита.
— Нищо не виждам — казах аз.
— Погледни пак, погледни добре.
Тогава видях тънка черта и едно петънце. Докоснах петънцето: беше дупка. Юна ми даде ключа. Пъхнах го. Чертата стана правоъгълник и се отвори врата. Тъмното помещение оттатък не издаваше какво има вътре. Юна ме хвана за ръка.
Аз се поколебах. Ако обикалянето из закусвалнята през комендантския час не водеше до обеззвездяване, промъкването в неизвестни стаи със сигурност щеше да доведе. Но Юна не ме пускаше. Аз преклоних колене три пъти пред долара и я оставих да ме дръпне вътре. Вратата с щракване се затвори зад мен. Тъмнината миришеше на прах, разложение и стар перилен препарат. Юна прошепна:
— Сега, Сонми, се намираш вътре в тайна.
Острие от светлина проряза тъмното: видях тесен склад, натъпкан със забравени предмети: купчини столове, пластмасови растения, палта, шапки, ветрила, изгоряло слънце, много чадъри. Лицето на Юна, моите очи. Светлината болеше.
— Светлината жива ли е? — попитах аз.
— Светлината е живот — отговори Юна.
Тя намерила фенерчето забравено под една маса, скрила го в нашия Център и по-късно го донесла в тайната стая. Това ме потресе повече от всичко.
Защо така?
Третият Катехизис учи, че за сервитьорките да притежават каквото и да е, дори мисли, означава да отхвърлят обичта, която Татко Сон е проявил към нас чрез Инвестицията Си. Запитах се дали Юна все още спазва който и да било от Катехизисите. Показа ми метална кутия с нечифтни обеци, гривни и огърлици. Намести между плитките си изумрудена диадема, а на врата ми окачи сини като боровинки перли. Попитах я как е намерила тайната стая.
— С любопитство — каза тя.
Не знаех тази дума.
— Любопитство фенерче ли е или ключ?
Юна отговори, че е и двете. После ми показа най-прекрасното съкровище от всички.
— Тази книга — каза тя с благоговение — показва Отвън такова, каквото е в действителност.