Върнах се в леглото си.
Това решение събуди ли у вас някакво чувство за вина?
Не. Имах само предчувствие, че нощта още не е свършила. Не знам колко точно време мина, но чух, че асансьорът идва. После стъпки. Чувствах, че идват за мен, но не помръднах. Дойде пожълтяването, но сестрите продължиха да спят в леглата си. Във въздуха не се носеше мирис на стимулин. В Книгата на Юна имаше показан дворец със синекръвни и слуги, заспали по средата на яденето, шиенето, готвенето. Помислих си за тази картина.
Тихичък звук наруши тишината. Клечка кибрит? После чух „трак-трак-трак“ на сони. Скочих на крака, промъкнах се до вратата и надникнах от вратата на спалнята. Светлините под купола бяха пуснати наполовина, но нямаше потребители, нямаше дошли на работа Помощници, Татко Сон не беше на Постамента Си да декламира молитва.
Само мъж с черен костюм посръбваше кафе и пишеше нещо на странното осветление. Спогледахме се, накрая той ми каза добро утро и изрази надежда, че се чувствам по-добре, отколкото горкия Провидец Ри.
Принудител?
Каза ми, че е шофьор. Името му беше г-н Чан. Извиних се — не знаех думата „шофьор“.
Посетителят тихо обясни, че шофьорите карат фордовете на членовете на Управителния съвет и на директорите. Понякога шофьорите служат за посланици. Г-н Чан имаше послание за мен, Сонми-451, от неговия Провидец. Посланието ми предоставяше избор: още тази сутрин да напусна закусвалнята, да изляза Отвън и да изплатя Инвестицията си по нов начин или да остана в „Татко Сон“, да дочакам Помощникът Чо да намери Провидеца Ри, да повика принудителите и техните ДНК спецове, да изчакам те да разкрият възнасянето ми и да понеса последиците.
Не е кой знае какъв избор.
Това беше първият избор в живота ми и се оказа по-лесен от повечето ми такива възможности впоследствие. Г-н Чан сгъна сонито си, пусна чашата от кафето си в шахтата за боклук и заедно тръгнахме към асансьора: помещение, по-тясно даже от хигиенизатора за сервитьорки, но важна врата за мен. Спомних си как след стрелбата Юна-939 лежеше просната в ъгъла му. Погледнах през празния купол към Центъра. Г-н Чан ме инструктира кое копче да натисна за издигане. Вратите към стария ми живот се затвориха.
Торсът ми смачка внезапно омекналите ми крака и аз паднах. Г-н Чан ме подхвана. По време на същото изкачване Юна сигурно беше паднала и изтървала момчето. Г-н Чан ме увери, че всеки подземен фабрикат изпитва същото неразположение при първото си возене в асансьор. За да преодолея гаденето си, започнах да си припомням картини от Книгата за Отвън: преплетените като паяжина потоци, необятните като океан гори, пещерите, разкривените кули. Когато асансьорът забави ход, торсът ми като че ли се издигна във въздуха.
— Партерът — обяви г-н Чан.
Вратите към Отвън се отвориха.
Почти ви завиждам. Моля ви, опишете какво точно видяхте.
Площад „Чонмьо“ преди зазоряване през Четвъртия месец. Колко просторен ми се видя! След живота под купола от гледката ми се зави свят, макар че площадът няма и петстотин метра ширина. Около вечните крака на нашия Любим Председател бързаха потребители, бръмчаха метачките на пешеходните алеи, сновяха таксита с пътници, профучаваха фордове, покрай тротоара пълзяха боклукчийски камиони, покрити с навеси автостради с по осем платна и наредени край тях слънца на стълбове бяха разположени в каньони от бетон и стъкло, лъщяха ослепителни РекЛ, думи, лога — неонови, озвучени, — сирени, двигатели, машини, електричество, отдолу бучаха тръбопроводи, имаше светлини с всякаква интензивност под всякакви ъгли.
Нямах достатъчно думи за това, което видях.
Въпросът ми не стигна по-далеч от:
— Какво…?
Сигурно е било потресаващо.
Потресаващо — това е подходящата дума. Въздухът Отвън с многото миризми, отработени газове, кимчи, канализация, тела на потребители. Една затичала се потребителка мина само на сантиметър от мен.
— Пази се, клонинг!