Главната цел на плана на хакерите бе да се бомбардират и блокират периметрите на всеки изолиран регион от мрежата с цел да се попречи на Джеръмовците да възстановят нарушените връзки и да започнат да се местят свободно. Всяка от клонираните компютърни личности трябваше да бъде изолирана в своята индивидуална мрежа и после атакувана с широк набор от хардуерни и софтуерни технологии, разработени от членовете на групата през годините.
Тъй като синхронът бе от изключително значение, програмите, с които се готвеха да започнат хакерите, трябваше да стартират с точност до секундата. Същината на антивирусната технология на групата се състоеше в това да се вземе реалновременна проба от противниковата вирусна програма и да се копира незабавно, но с мутация в новия код, преди да се върне в мрежата, където да бъде асимилирана от вируса-майка. Малко след това мутиралият код, с чиято помощ хакерите щяха да проникнат във вируса, трябваше да предизвика разпадане на своя гостоприемник до степен, при която членовете на групата да могат да го поставят под свой контрол.
Пиер Лавал, Дърк Комер и Ани Лий се намираха във Виртуалния боен център и очакваха заповедите на своя ръководител, Сали Бъртън се бе разположила при монитора, на който имаше схема на раздробената мрежа, и щеше да докладва за процеса на нейното възстановяване. В девет други града по целия свят останалите членове на Свободни хакери също очакваха напрегнато знака от командния център. Лицата им се виждаха на мониторите, а отдолу бяха изписани и техните местонахождения: Ню Йорк, Лондон, Берлин, Москва, Истанбул, Калкута, Пекин, Токио и Лос Анджелис.
В дъното на помещението се бяха настанили Дезмънд Йейтс, генерал Томас Николс, който продължаваше да носи отрупаната си с ордени и медали униформа, и доктор Ото Крамър, също с униформа.
— Започваме на трийсет — обяви Бил и Лавал предаде съобщението и кода на останалите.
— Всички са готови — докладва той след няколко секунди.
— Добре, дай начало — каза Бил.
Часовникът продължаваше да отмерва секундите. Когато стигна нула, се задейства първата от множеството програми, които щяха да предизвикат поредица атаки, следвайки програмите, разработени от хакерите — програми, изпълняващи се за милиардни части от секундата, поради което изпълнението и резултатите им нямаше да могат да се контролират в реално време. Поради липса на по-добро название, ги бяха кръстили „ваксини“.
Трийсет и шест часа по-късно битката почти бе спечелена. Групата от Канкътската планина първа пусна кръв, като порази двойника на Джеръм в този регион на мрежата.
Втори с успех се похвалиха от Европейския център, след като само за три часа Грег Кохело успя да си възвърне контрола над местния двойник на Джеръм. Веднага щом Грег им съобщи, че в района на Британските острови е постигнато пълно радиомълчание в ефира, от Канкът реагираха с бурни викове.
Следваща падна източната част на северноамериканската матрица, където Пол Левин умело се справи с върлуващата в мрежата вирусна програма и я върна към първичния вид, в който тя изключваше предавателите един след друг. После дойде радостната вест от Западния бряг и три часа по-късно същото съобщение се получи от Одри Суейн в Берлин.
— Защо се забави толкова, Одри? — попита хапливо Пол Левин от Ню Йорк.
Най-важното бе, че един по един клонингите на Джеръм бяха впримчвани в новата програма и принуждавани да вършат онова, за което бяха създадени първоначално. В ефира около Земята постепенно се установяваше мълчание.
Единствено гъстата мрежа от кабелни, оптични, лазерни и радиовръзки, заобикаляща Токио, продължаваше да оказва съпротива. Часове след като останалите докладваха, че са приключили, Кристин Кокоран все още се сражаваше и не можеше да се похвали дори с начален успех.
Освободени вече от задълженията си, останалите членове на разпръснатата хакерска група се включиха от местата си в японския център и започнаха да действат трескаво заедно с Кристин, мъчеха се да надделеят над виртуалното оръжие. Но реалновременните, постоянно усъвършенствани ваксини, които използваха хакерите, не оказваха желания ефект върху японското превъплъщение на Джеръм. Не помогна дори специалният хардуер, който Кристин бе включила в компютрите на японския център — технология, която изгаряше мостове и връзки в мрежата с помощта на насочени изблици от високоенергийни микровълни. Сякаш нищо не можеше да забави противника им. Той просто изолираше преградите и сетне ги преодоляваше.