Изображението трепна и угасна. Присъстващите в командния център на подводницата мълчаха потресени от наученото. После радистът намери сили и проговори:
— Сър, получихме потвърждаващите кодове за ядрена атака. — И вдигна две листчета.
Дежурният офицер надникна в листчетата и кимна. След това ги подаде на капитан Бродман, който също ги прочете внимателно. И поклати невярващо глава.
— Пригответе се за ракетен удар — заповяда с пресекнат глас. — Пълен ядрен боезаряд.
Само дванайсет минути по-късно първата ракета напусна издължения корпус на „Хъдсън“. Яркият пламък на опашката й озари мрачните води на океана и замръзналия пейзаж на километри наоколо.
Последва нов тътен и още един „Сиукс“ изхвърча и се стрелна към обагрените в червеникаво сияние облаци. Ракетите излитаха една след друга с промеждутък от десет секунди и районът около изплувалата подводница се изпълни с дим. „Хъдсън“ се поклащаше едва забележимо сред ледовете.
Капитан Бродман и дежурният офицер наблюдаваха ракетния залп от мостика. Очите на капитана бяха пълни със сълзи.
— Поне ми позволете да я предупредя. — Бил Дънкан не сваляше поглед от изображението на заспалата пред монитора Кристин Кокоран. Беше изминал час и трийсет минути, откакто генерал Николс бе поставил Виртуалния боен център под свое командване.
— Професор Дънкан, ако я предупредите, предупреждавате цяла Япония — възрази с хладен глас генералът. — Не очаквам тяхното правителство да разбере мотивите ни, нали сте съгласен? Нима искате да нанесат ответен удар? Да изстрелят двайсетмегатонни бомби срещу това скривалище? Защото точно това ще се случи!
— Но нали всички страни предадоха запасите си за първия ядрен удар срещу облака? — възрази Бил.
Генералът не сваляше от него втренчения си поглед.
— И сте готов да рискувате въз основа на едно предположение? Аз обаче не съм. Това, което правим, е необходимо и неизбежно и е за доброто на цялата планета.
23.
— Три минути — каза генерал Томас Николс. Беше се изправил в средата на Виртуалния боен център, с парадна униформа, но без фуражка. До него стояха един флотски и един армейски генерал. По краищата на помещението и пред вратата имаше въоръжени морски пехотинци. Доктор Ото Крамър и помощниците му от Пентагона също присъстваха.
Бил Дънкан, Сали и неколцина членове на Свободни хакери се бяха преместили в дъното, откъдето следяха развоя на събитията. При тях бе и съветникът на Белия дом Дезмънд Йейтс. Всички мълчаха и чакаха да започне бомбардировката на Японския архипелаг.
Внезапно един от мониторите блесна и на него се появи в едър план Кристин Кокоран. Търкаше сънено очи.
— Извинявайте, момчета, спала съм повече, отколкото възнамерявах. Бил, какво става? Не получавам образ от вас.
Генерал Николс вдигна ръка в знак никой да не отговаря.
— Ей, какво става? — повтори стреснато Кристин и се наведе над пулта. — Момчета, вие…
Централният екран премигна отново и се появи Джеръм, изкуствената компютърно генерирана личност.
— Професор Дънкан — заговори той, — мрежовите радарни станции засичат приближаващи се ракети. Давате ли си сметка колко хора ще загинат?
— Две минути — обяви с твърд глас генерал Николс. Думите му отново прозвучаха като предупреждение към останалите да не реагират.
— Бил, чуваш ли ме? — провикна се Джеръм. — Не мога да те видя — нито вашите мрежи.
Бил Дънкан затвори очи.
— Доктор Крамър, на линия ли сте? — продължи да упорства Джеръм.
Ученият от Пентагона стоеше неподвижно.
— Една минута — прозвуча гласът на Николс.
Внезапно от всички говорители във Виртуалния боен център се надигна дълбок пулсиращ рев. Зелените лазерни монитори, които показваха радиоемисиите на Японския архипелаг, се изпълниха с нови колони данни — данни, които се меняха толкова бързо, че мониторите първо замигаха в червено, сетне засияха в ослепително бяло и техниците неволно отстъпиха назад. Всички японски предавателни станции, изглежда, излъчваха едновременно с максималната си мощност.