Изключение бе направено единствено за специално лицензирани нискоенергийни дълговълнови радиопредавания, които, поради особения си характер, не бяха в състояние да напускат земната атмосфера. Но дори върху тях се упражняваше стриктен контрол. Бяха изстреляни контролни сателити, които непрестанно прослушваха всички региони на планетата и охраняваха чистотата на ефира.
Имаше, разбира се, много други начини за комуникация — технологии, които бяха в състояние да заменят радиовълните. В развитите страни учените разработваха методи, основаващи се на лазери или на оптично-дигитална обмяна на информация. Хората отново установяваха връзки помежду си и глобалната мрежа бързо се възстановяваше, като се разпростираше и към околния космос. Само че сега лазерни лъчи заменяха радиовълните, използваха се поредици от поляризирани свръхскоростни оптически светлинни послания, предавани в двоичен код. Нямаше никаква опасност някой отново да превърне Земята в сигнална лампа за облака.
Учените в Сетиград, на обратната страна на Луната, също използваха лазерни системи за комуникация, за да общуват с колегите си на Земята, но основната им работа вече не бе насочена към издирване на чуждоземни радиосигнали. Една от причините естествено бе неспособността на обществото да финансира подобни проекти, друга — и по-важна — бе, че опитите за контакт с извънземни цивилизации се бяха оказали много по-сложни и опасни, отколкото някой бе предполагал.
Вместо това специалистите от лунната база бяха преустроили част от предавателите и локаторите и сега ги използваха, за да следят движението на гигантския космически облак, който се насочваше към междугалактическото пространство. Повечето астрономи вече бяха стигнали до заключението, че облакът представлява чуждоземна форма на живот, враждебна към други цивилизации, което променяше из основи идеята да се търсят други същества в галактиката.
Облакът вече се намираше на двайсет и осем милиарда километра от Земята — далеч отвъд Оортовия пояс на Слънчевата система — и продължаваше да преследва космическия кораб „Дружба“. Корабът не преставаше да излъчва към него всякаква информация и поне засега поддържаше скорост, която му позволяваше да избяга от своя могъщ преследвач.
Успехът с примамката „Дружба“ бе накарал правителствата да създадат международен консорциум, който да се заеме с изграждането около Земята на защитно поле от изцяло нов тип — очакваше се този строеж да окаже съществено влияние върху пробуждащата се икономика.
Известен като МЗО (Мрежа за защита от облака), щитът се състоеше от двайсет космически кораба с ядрени двигатели, подобни на „Дружба“, които щяха да бъдат разположени на далечна орбита в покрайнините на Слънчевата система. В случай, че космическият облак или някой друг, подобен на него, започнеше отново да се доближава до Слънчевата система, най-близкият кораб-примамка щеше да започне излъчването на мощен радиосигнал и същевременно да се отдалечава от Слънцето с максимална скорост, за да примами облака след себе си.
В геофизичен аспект Земята също показваше белези на възстановяване. Нивото на кислорода се бе върнало почти до нормалните си стойности. Оцелелите, народи бяха създали интензивни програми за увеличаване на населението, а биолозите използваха съхранените образци от ДНК, за да клонират животинските видове, които бяха изчезнали по време на бедствието.
Но най-голяма бе промяната в световния zeitgeist — глобалното настроение. Космическите изследвания и опитите за контакт с извънземни цивилизации вече не бяха във фокуса на обществения интерес. Човечеството бе преживяло своя първи контакт с извънземна форма на живот и не бързаше да повтаря опита. Новите философи и мислители съветваха хората да насочат вниманието си към своята собствена цивилизация и към планетата такава, каквато е: крехък и неповторим оазис сред безмилостната и враждебна вселена.
— Дами и господа, моля, посрещнете с добре дошъл носителя на Нобеловата награда за научни постижения, кавалера на президентския Медал за свобода и директор на нашата Лаборатория по компютърна психология, професор Уилям Дънкан.
Деканът на Масачузетския технологически институт пръв заръкопляска ентусиазирано, докато Бил Дънкан се качваше на подиума. За тържествения случай Бил бе направил изключение от правилото си и бе облякъл черен костюм и черно поло под академичната тога.