Бяха изминали три години и половина, откакто облакът бе напуснал Земята, и предварително обявеното заглавие на лекцията на Бил естествено гласеше; „Първият контакт на човечеството с извънземна форма на живот“.
На предния ред седеше Сали Бъртън — вече госпожа Дънкан, и се радваше искрено на успеха на своя съпруг, особено в този институт, в който преди време се бяха отнесли зле с него.
Бил Дънкан най-сетне бе успял да дешифрира сигналите, за които в началото се смяташе, че произхождат от планетата Изо, както и тези, които бяха пратени от облака.
— Сигналът всъщност е математическа безсмислица — започна той речта си пред многолюдната любознателна аудитория. Разработките му вече бяха публикувани и бяха получили международно признание, но присъстващите искаха да чуят всичко лично от прочутия професор. — Вече е известно, че сигналите от облака са били подложени на преднамерено Доплерово изместване, за да изглеждат, сякаш произхождат от планетата Изо. С една-единствена цел, разбира се — да ни подмамят, не само нас, но всяка новоизлюпена цивилизация в региона — да изпратим отговор. По мое мнение облакът е нещо като машина, гигантски компютърен процесор на химична основа, програмиран да излъчва радиосигнали с цел да предизвика отговор — същия, какъвто пратихме и ние преди трийсетина години към Изо. Отговор, който накара облака да се насочи към нашата планета.
До Сали Дънкан седеше и Дезмънд Йейтс. Вече не беше президентски съветник — бе помолил да го освободят от този пост и сега пишеше мемоарите си.
— Естествено последствие от еволюцията и антропоцентризма е да разглеждаме света като отражение на самите нас — продължаваше Бил. — И тъкмо тази необходимост ни подтикваше да създаваме опасни човекоподобни компютри и да изпращаме мощни радиосигнали към планети, за които си въобразявахме, че са заселени със същества като нас самите.
Дезмънд Йейтс поклати глава. Вече бяха обсъждали тази част от речта, заради която Дез изпитваше известни угризения — тъкмо той бе откривателят на странните сигнали от далечната планета. Но Бил го бе уверил, че в онези времена и на негово място той е щял да постъпи по същия начин. Склонността към общуване бе естествена човешка черта.
— Сега вече няма съмнение, че облакът е нещо като автоматично космическо оръжие — говореше Бил Дънкан. — И въпреки че методите му може да ни се сторят крайни и античовешки, очевидно целта му е била да открива и унищожава всички новопоявили се на галактическата сцена цивилизации, способни да изпращат радиосигнали. Това, което не можем да твърдим със сигурност, е дали такава е била първоначално заложената програма, или подобно решение е възникнало във вътрешността на гигантския газообразен процесор с течение на времето. Едно обаче вече знаем със сигурност и то е, че думата „чужд“ наистина означава чужд. Повече не бива да поглеждаме към небето с надежда. — Той спря, отпи глътка вода и продължи: — Струва ми се, че съществуването на този зловещ облак, както вероятно и на други като него, може да даде обяснение на въпроса защо столетия наред астрономите не са били в състояние да открият данни за съществуването на други цивилизации в галактиката — е изключение на лъжливите сигнали, пратени от самия облак. Можем да предполагаме, че не една или две нововъзникнали цивилизации в нашия сектор на галактиката са били унищожени след посещението на облака. В резюме: предлагам да мислим за облака като за гигантски химически компютърен процесор, който се скита из галактиката и търси разумни форми на живот, проявяващи определена степен на технологично развитие, с едничката цел да ги унищожи.
Бил направи кратка пауза, за да позволи на думите да достигнат до съзнанието на всички, после се обърна към присъстващите учени в тоги, заели почти целия първи ред.
— През целия си съзнателен живот съм предупреждавал, че на даден етап компютрите ще се превърнат в самостоятелна разумна форма на живот — каза той. — И ако ние и всички световни правителства и научни институции не вземем мерки още сега, разумните машини ще се превърнат в нова раса, която ще оспори първенството на хората и в края на краищата ще се превърне в доминиращия вид на тази планета.
Заедно със Сали Бъртън и Дез Йейтс от предния ред се надигна Кристин Кокоран и също заръкопляска ентусиазирано. Кристин, лична приятелка на Бил и негова помощничка от времето, когато той бе организирал групата Свободни хакери, бе една от малкото оцелели при ядрената атака срещу Япония. Противоатомният бункер, от който бе водила борба с компютърната личност Джеръм, бе издържал на ударите и по-късно тя бе спасена от руините на града заедно с шепа представители на нацията.