И отново насочи вниманието си към свидетеля.
— Казано накратко, професор Дънкан, вие сте един от водещите световни специалисти по развитие, психология и патология на изкуствените разумни форми на живот, наричани в обществото компютърни личности, нали така?
— Така погледнато — да, един от тях съм.
— Бихте ли ни казали тогава какви може да са мотивите на тези трима студенти, за да извършат нападение срещу фирма, занимаваща се тъкмо с продажба на персонифицирани играчки?
Адвокатът бе подготвял свидетеля близо два часа за това какво трябва и не трябва да казва. Бил си пое дъх, преди да почне обяснението за това кое според него е накарало тези младежи да изразят по такъв начин протеста си, превърнал се, поради неблагоприятно стечение на обстоятелствата, в трагедия с фатален изход.
— Познавам добре тримата обвиняеми и мога отговорно да заявя, че са добропорядъчни и честни младежи, които никога не биха сторили зло комуто и да било преднамерено. Зная също, че са протестирали срещу една непочтена търговия с наподобяващи малки деца андроиди, които напоследък се предлагат на бездетни семейства и самотни възрастни хора, без да се отчита психологическата вреда, която може да бъде причинена на хората, решили да се обвържат емоционално с машини. Тази търговия, по мое лично мнение, трябва да бъде незабавно забранена — също както бе забранено производството на възрастни човекоподобни машини, снабдени с компютърни личности.
— Ваша чест, какво общо има всичко това с извършеното брутално убийство? — провикна се един от съветниците на обвинителя.
— Тъкмо смятах да попитам същото — отвърна съдията.
В дъното на залата една скромно облечена в „интелигентни“ дрехи, на вид около трийсетгодишна жена, следеше внимателно лицето на даващия показания професор от МТИ. Федерален агент Сара Бъртън не се съмняваше, че ако има подобна възможност, Бил Дънкан би използвал трибуната, за да заклейми както американската компютърна индустрия, така и правителството, че не е наложило необходимите стриктни мерки. Всъщност от известно време тя тайно разследваше дейността на професора и бе запозната добре не само с пряката му работа, но и с кръга приятели, с които той се срещаше. Не за първи път си задаваше въпроса защо Масачузетският технологичен институт търпи подобни антинаучни изказвания от един от своите видни преподаватели — изказвания, които бяха в разрез с интересите на самата компютърна индустрия. Изглежда, професор Дънкан бе просто чудак.
— Общото със споменатия трагичен инцидент е, че милиони деца по целия свят непрестанно се привързват към тези машини повече, отколкото към родителите си — заговори свидетелят, без да обръща внимание на трескавите сигнали на адвокат Коен да замълчи. — Чувал съм за осемгодишни дечица, които са получили тежко нервно разстройство и дори са посегнали на живота си, след като са били разделени принудително с някоя компютърна личност.
— Професор Дънкан… — опита да го прекъсне съдията.
— Хората изобщо нямат представа какви емоционални вреди могат да причинят компютърните личности, нито за социалния ефект, който вече имат върху нашето общество — както в страната ни, така и в целия свят — продължи професорът въпреки опитите на съдията да го спре.
— Достатъчно, професоре! — нареди съдията.
— Тези машини превръщат децата ни в психопати — извика Бил, очите му блестяха възбудено. — Те подтикват възрастните хора да слагат край на живота си. Затова съм тук, нали? Аз съм не само компютърен специалист, но и психолог и познавам добре опасността, която се крие в тях. Те са безскрупулни, алчни за внимание…
Съдията стовари чукчето си върху масата.
— Прекалявате, професоре. — Извърна строгия си поглед към адвоката. — Ако свидетелят ви възнамерява да продължава с обидите към съдебната институция, ще ви помоля да го отстраните, преди да продължим.
2.
— Да, на „Дружба“ ще са му необходими четиристотин и петдесет години, за да стигне до Изо — потвърди професор Дезмънд Йейтс в отговор на поредния въпрос. — Но по време на полета той ще функционира като подвижна лаборатория и междузвездна сонда и ще праща снимки и данни на Земята. Тоест ще ни предостави отлична възможност за развитие на нашите астрономически изследвания много преди да стигне до Изо.
Тази среща бе наистина много важна. Трябваше да се реши дали „Дружба“ да излети, след като сигналът от Изо бе спрял. Малката, но влиятелна аудитория се състоеше от президента Максуел Т. Джарвис, държавния секретар, директора на НАСА и неколцина представители на министерството на финансите — те бяха най-яростните противници на изпращането на кораба. Бяха се събрали в една от малките стаи до Овалния кабинет и в продължение на петнайсет минути Йейтс бе изнесъл кратка реч, посветена на подготовката на експедицията, описанието на двигателите на „Дружба“ и на трите компютърни личности, които щяха да съставляват екипажа. Сега, след като бе отговорил на допълнителните въпроси, той отново се върна към самата експедиция.