Мнозина от неговите студенти бяха привлечени на добре платена работа в различни софтуерни фирми, както в Бостънския високотехнологичен коридор, така и в Силициевата долина, но повечето рано или късно се появяваха в неговото обкръжение, привлечени и очаровани от радикализма и убедеността му, че човешкото общество трябва да наложи по-строги ограничения в развитието и създаването на изкуствен интелект.
Като компютърен специалист — нещо повече, като специалист по психологическите смущения на компютърните личности — Бил нямаше нищо против техниката сама по себе си. Мразеше само безотговорното й развитие за военни, правителствени или комерсиални цели.
Мнозина от неговите студенти — сред тях доста изтъкнати умове на съвременното поколение — споделяха напълно неговите възгледи. Двайсетина от най-фанатизираните му последователи бяха сформирали изследователската група Хакери на свобода. Пет пъти седмично десетина членове на тази група, чийто неизбран и неофициален водач бе Дънкан, се събираха на „Кейп Сентинел“, за да атакуват мрежата — следяха бдително за компютърни мощности, надхвърлящи международно определените норми.
— Още един за проверка — обяви Кристин Кокоран високо от долната каюта. — От Пекин е и говори мандарин.
Свали си слушалките, обърна гръб на екрана, завъртя се със стола и каза на помощника си:
— Този е за теб, Левин сан.
— Добре, Крис, прехвърли ми го — отвърна Пол Левин, по призвание дизайнер на изкуствена памет, а през свободното си време — сътрудник в тяхната група.
Кристин прехвърли данните на неговия монитор, изправи се и протегна ръце над главата си. Беше се схванала след дългото дежурство.
— Ще дойдеш ли да гледаш, Крис? — попита я Бил от вратата.
— След минутка — отвърна тя и го дари с топла усмивка. После запали цигарата, която бе оставила в пепелника.
На горния етаж Бил и още петима доброволци се бяха скупчили зад Левин, за да гледат как ще подложи на тест капацитета на мрежовата личност в Пекин. Планът им бе пределно прост — ако тестът покажеше наличието на мощности, надхвърлящи определения лимит, те дори не си правеха труда да докладват за съществуването на компютърна личност на международните организации. Вместо това заемаха местата си и действайки в отдавна установен синхрон, изпращаха поредица разработени от самите тях базирани на вирусен строеж програми, които обезвреждаха нелегалното компютърно съзнание и го прогонваха от мрежата. Бяха наистина добри в това, което правеха — най-добрите в целия свят, както вярваха — и без да знаят кой е причината, немалко оператори на нелегални интелектуализирани компютърни системи се бяха оказвали жертви на групата им.
— Без никакво съмнение поредният престъпник — обяви Левин само след минути. — Над петнайсет терафлопа — а бе, тези китайци никога не се отказват.
— Да се захващаме, момчета — рече Бил тъкмо когато Кристин застана до него. — И внимавайте да не оставяте следи — не искаме от КМС да ни навестят отново, нали?
— Скъпи, някакъв репортер от „Ню Йорк Таймс“ иска да разговаря с теб — чу се откъм вратата.
Дезмънд Йейтс въздъхна и свали ръце от раменете на Алития, десетгодишната си дъщеря. Беше неделя и той се наслаждаваше на спокоен ден със семейството си.
— Казва, че се отнася за космически облак, който се насочвал към Земята — добави Гейл, втората му жена.
Йейтс смръщи вежди и се надигна.
— Добре. — И включи монитора.
— Аз съм Рандал Тейт от „Ню Йорк Таймс“ — представи се човекът от другата страна на линията. — Какво е мнението ви за големия космически облак, който се носи към нашата слънчева система?
— Нямам коментар по въпроса, господин Тейт.
— Това означава ли, че не знаете за облака?
— Означава, че нямам коментар — повтори Йейтс.
— Но аз дори разполагам с картина на облака — продължи да настоява репортерът и на екрана се появи познатата на Йейтс снимка. — Имам също така данни за неговото местоположение, посока и скорост — добави Тейт, докато прехвърляше координатите на Йейтс. — Нима старши научният съветник по космическите въпроси на президента не е в течение за появата на подобен феномен? Не са ли ви съобщили още?