След четирийсет минути задъханият изпотен Тейт бе приет в централната зала на обсерваторията. Площадката на залата бе заета от голям рефлекторен телескоп, положен върху масивна хидравлична стойка. Стените на залата бяха покрити с монитори, на които се виждаха различни сектори от нощното небе.
— Господин Тейт! — отекна звънлив глас. — Заповядайте.
Репортерът примижа в сумрака на помещението и едва сега забеляза дребна прегърбена фигура по бяла фланелка и шорти. Сър Чарлз тръгна енергично към него и протегна ръка.
— Добре дошли на остров Орфиъс — продължи със същия звънък глас, докато се здрависваха. — Как пътувахте? Добре, добре. Заповядайте да ви покажа острова.
След близо час разходка под палещите лъчи на тихоокеанското слънце Тейт бе готов да помоли за почивка. Енергичният столетник го преведе през всички стаи на луксозната вила, показа му спалните помещения, където бяха настанени неговите „студенти“ — както сам ги наричаше Ходжисън, а те бяха няколкостотин — завлече го в столовата, в медицинската клиника и в залата за развлечения. След което отново го помъкна нагоре по склона.
— Как поддържате толкова добра форма, сър Чарлз? — попита репортерът, след като се отпусна на един камък и избърса потното си чело. — Да не са ви провеждали генна терапия?
— Всичко се крие тук — засмя се Ходжисън и се чукна с пръст по челото. — Тайната е в отношението ни към живота.
— Вярно — съгласи се Тейт, жадуваше за поне още десетина минути почивка. — Какво мислите за облака, който се е насочил към нас? — попита, с надеждата да спечели още малко време.
— Не смятате ли за странна появата му по същото време, когато изгубихме сигнала от Изо? — отвърна с въпрос Ходжисън. — И точно когато очаквахме да получим отговори на съобщенията на моите верни поддръжници, изпратени преди трийсет години?
— Не зная какво точно ще почувстваш, но възнамерявам да го свържа — рече Бил Дънкан. — Готова ли си, Надя?
— Готова, Бил — отвърна Надя, виртуалната помощничка, която Дънкан бе създал, „отгледал и възпитал“ през последните петнайсет години.
— Да започваме тогава — заяви бившият професор от МТИ и се зае с последните настройки на миниатюрното устройство, предназначено да осъществява връзката с процесора на „Ранд-Феърчайлд“.
След като обмисля проблема три-четири дни, Бил стигна до решението да задържи молекулярния процесор за няколко седмици. Със скорост от осемнайсет терафлопа — осемнайсет септилиона математически операции в секунда — това несъмнено бе най-бързият самостоятелен процесор, който му бе попадал. Освен това, благодарение на квантовия си строеж, той бе в състояние да подава произволни пакети информация, с което потенциалът му надхвърляше този на който и да било конвенционален компютър. Бил Дънкан си даваше сметка, че едва ли друг път ще има възможност да работи с толкова усъвършенствана апаратура — във всеки случай не и докато не получи пост в друг университет. Кой друг университет обаче можеше да се похвали с техниката, с който разполагаха в МТИ?
Беше сам на „Кейп Сентинел“ — беше събота следобед — и работеше над конфигурацията на системата, която би позволила на Надя да действа в самостоятелен режим с новия свръхмощен процесор.
— Нали разбираш, че ще трябва да те откача от мрежата — обясни Бил на вярната Надя. — Не бива да рискуваме да ни засекат с подобна машинка. Освен това трябва да му открием подходяща задачка.
— Знаеш ли, Бил, все още пазя някои от старите сигнали от Изо — каза Надя. — Какво ще кажеш, ако му дадем да опита?
Бил се засмя и поклати глава. Подобно на мнозина други млади компютърни специалисти, като младеж и той бе мечтал да е първият, който ще дешифрира чуждоземните сигнали. Заради вродената си дарба да работи с числа и логични задачи бе започнал кариерата си като компютърен криптолог в Станфорд и бе посветил почти десет години на странните сигнали от далечната планета.
Години след като изостави криптологията в полза на човешката и компютърна психология, Бил продължаваше да се връща към записите на сигналите, опитваше нови подходи. А сега Надя отново го връщаше към онези времена.
— Защо не? — Той повдигна рамене. Може би квантовият процесор щеше да успее да разгадае логичните последователности и макроструктурата на чуждоземния сигнал.
— Как е положението? — попита той, след като получи потвърждение, че суперпроцесорът се е включил и е прибавил мощта си към значителните ресурси, с които разполагаше Надя.