— И можете да го направите само с този процесор?
— Вижте, това е прототип на „Ранд-Феърчайлд“, който притежава огромна мощ — обясни Бил. — Една от причините да се обърна за помощ към медиите бе да потърся средства за по-нататъшната ни работа, включително за закупуване на по-мощни компютри.
Сара Бъртън прокара пръст по ръба на електронния си бележник.
— Професор Дънкан, ако свалим от вас обвиненията, готов ли сте да задържите за известно време новината? Искам да ви запозная с един човек — човек, който би могъл да ви помогне в разчитането на сигналите.
— Съжалявам, но е късно да спра новината — отвърна Бил. — Вече предадох информацията на господин Тейт.
— Говорих с господин Тейт — каза тя. — Той също е съгласен да ни сътрудничи. Но при едно условие.
— Условие? Какво условие?
— Настоява „Ню Йорк Таймс“ да разполага с изключителни права, когато дойде време да обявим новината.
Бил сви рамене.
— Хубаво. И кой е човекът, с когото трябва да се срещна?
— Лице, с което се запознах миналата година на един семинар във Вашингтон — професор Дезмънд Йейтс. Човекът, който…
— Известно ми е кой е Дез Йейтс — прекъсна я малко нервно Бил. — Но сега той е съветник в Белия дом. А лично аз не бих желал правителството да се намесва в тази история. Точно затова смятах първо да изляза пред медиите.
— Зная какво е мнението ви за правителството, професор Дънкан — каза агент Бъртън. — Но мисля, ще се съгласите с мен, че моментът не е никак подходящ. Обществеността реагира почти панически на съобщението за облака.
— Проклятие! — извика Бил и удари с юмрук по масата. — Не искам да работя за Вашингтон!
— Не е необходимо да ходите във Вашингтон, професоре — увери го агент Бъртън. — Професор Йейтс е в Ню Йорк, заради асамблеята на ООН.
6.
— Агент Бъртън, много ми е приятно да се срещнем отново — каза високият възрастен мъж с благородна осанка, който току-що бе влязъл в стаята. — Простете, че ви накарах да чакате.
Беше почти единайсет вечерта и Сара Бъртън и Бил Дънкан бяха чакали повече от час, за да се срещнат с Дезмънд Йейтс. През това време Бил трябваше да се пребори със собствените си колебания. От една страна, се ядосваше, че бе позволил на агент Бъртън да го изнуди да сподели откритието си с представител на Белия дом. Но от друга, бе развълнуван от възможността да се срещне с човека, открил изонийските сигнали — в детството му той беше негов идол.
Агент Бъртън се изправи, ръкува се с Йейтс, след това представи Бил Дънкан.
— О, професоре, репутацията ви ви изпреварва — засмя се Йейтс. — Четох за случилото се в МТИ и съжалявам.
Бил отвърна само с усмивка.
— И тъй — продължи Йейтс, — предполагам, че става въпрос за нещо важно?
Това бе недвусмислена подкана да преминат направо към въпроса. Бил и агент Бъртън знаеха, че Йейтс не разполага с времето си като тях — очакваха го важни срещи. Обсъждаше се въпросът със заплахата, която представляваше космическият облак. Сара бе успяла да уреди срещата с много усилия — наложи се да убеди секретарката му, че въпросът е от изключителна важност и освен това е строго поверителен.
— Успях да дешифрирам малка част от изонийските сигнали — каза Бил прегракнало. — В нея се съдържа цифрова информация, чист двоичен код. Има математически формули, графики и знаци с непонятно значение. Разполагам с около четиридесет петабита от дигиталния аналог, но ми е нужна помощ от специалисти, за да разбера какво има вътре — а също и достатъчно мощни компютри.
Йейтс, потресен от новината, неволно отстъпи и зяпна. След това поклати глава.
— Господи, крайно време беше! Значи е дигитална! Как го направихте? Какво точно имате? Можете ли да ми покажете? — Въпросите се редяха един след друг.
Бил продължаваше да се колебае.
— Съжалявам, професор Йейтс, но трябва да ви призная, че изпитвам неохота да споделя тази информация с правителствен представител. Правя всичко това само защото съм под натиск. И искам да запазя правата си върху това откритие.
— Под натиск? — повтори Йейтс. — Какъв натиск?
— Не бих го нарекла чак натиск — заговори помирително Сара Бъртън. — Професор Дънкан ни оказа помощ в издирването на изчезнал секретен процесор. Аз бях тази, която го посъветва да сподели откритието си с вас.
— Разбирам. — Йейтс кимна замислено. — Вижте, Професор Дънкан, готов съм да ви дам думата си, че от мен няма да излезе нищо — докато вие сам не решите да разпространите новината. Това стига ли ви?