— Какво се надяват да постигнат? — изпъшка президентът Максуел Т. Джарвис, докато гледаше по телевизията огромната тълпа, събрала се пред сградата на ООН в Ню Йорк. Звукът бе изключен и десетината присъстващи в Овалния кабинет се зачудиха дали въпросът е риторичен, или очакват от тях някакъв отговор.
След разпространението на вестта за подготвяната ядрена атака срещу космическия облак животът в града бе застинал. Стотици хиляди протестиращи с плакати, на които пишеше „НЕ НА РАКЕТИТЕ“, „СПАСЕТЕ СЛЪНЧЕВАТА СИСТЕМА“ и „ВОЕННИ, ВЪН ОТ КОСМОСА!“, блокираха пътищата и предизвикаха огромни задръствания.
Заради протестите учените, които участваха в тайното съвещание на ООН, не можаха да се съберат за втора среща и се наложи да я проведат виртуално.
— Сър, не съм сигурен, че тези хора имат ясна представа какво всъщност искат — рече Дезмънд Йейтс. — Но действията им ще окажат влияние върху предстоящото политическо решение. Отделни членове на Съвета за сигурност също изказаха съмнение дали трябва да атакуваме облака с ракети.
— И какво да направим тогава? — попита президентът и погледна военния министър.
— Каквото и да е, ще действаме независимо от останалите, сър — отвърна председателят на обединеното командване. — Готови сме да изстреляме ракети с ядрени глави срещу облака веднага щом наближи Слънчевата система. Щом професор Йейтс смята, че рискът е минимален, не виждам какво може да ни притеснява.
Джарвис погледна Йейтс за потвърждение.
— Така е — кимна Йейтс. — Или поне такова е мнението на преобладаващия брой учени. Същите данни получихме и от компютърната симулация.
Всички погледи се впериха в президента — от него се очакваше да вземе решение.
— Щом в ООН не могат да постигнат съгласие — каза Джарвис, — може би трябва да поискам среща с главите на останалите велики сили. — Обърна се към един от съветниците си. — Хенри, свържи ме с ръководителите на Европа, Русия и Китай — в същия ред.
7.
— И така, агент Бъртън, предполагам, че ви е наредено да ме държите под постоянно наблюдение, докато съм във Вашингтон? — въздъхна Бил Дънкан с досада. Седяха един до друг в бизнес класата на самолета, който току-що бе излетял за Вашингтон.
— Не се ли разбира от само себе си, професор Дънкан, като се имат предвид чувствата ви към правителството? — засмя се Сара. — Боя се, че поне за известно време ще трябва да се примирите с моята компания.
Бил кимна, но все още го измъчваха колебания за това дали да предаде откритието си на властите. Вече се беше сдърпал на тази тема с Кристин Кокоран. Беше й се обадил да посрещне агента, който Сара бе пратила на „Кейп Сентинел“, за да вземе малко багаж и процесора. По време на разговора се наложи да признае, че се готви да намеси в работата НАСА и Белия дом.
— Как можа? — почти се разплака Кристин. — След всичко, което говореше за тях. Знаеш, че нашето правителство е напълно безотговорно, когато става въпрос за изкуствен интелект и машинен живот. Помисли си какво ще направят с подобен материал.
Отношенията им очевидно се бяха влошили. Все пак Кристин се съгласи да пусне агента и да му помогне.
— Искам да продължавате в същия дух — каза й Бил, за да й покаже, че не се е продал. — Гонете всички престъпници от мрежата.
Сега, в самолета, Сара Бъртън отвори бележника си и попита:
— Всъщност, професоре, познавате ли Вашингтон?
— Отчасти — отвърна той неохотно.
Шумът на реактивните двигатели се усили — самолетът набираше височина.
След трийсет минути Бил вече имаше различно мнение за спътничката си. Научи доста неща за научните й трудове в сферата на компютърната криминалистика в Бъркли и с изненада установи, че тя има солидни познания за изкуствения живот и принципите на терапия при компютърните личности. Научи също и че задачата й във Вашингтон не е да го следи — изглежда, от нея се очакваше да му помага.
— Мисля, че моите началници в КМС се надяват да се закачат за славата ви от разкодирането на сигналите — призна тя. — Кой знае какво ще открием? Може би неща, които да се използват от нашата служба.
— Точно това ме безпокои — въздъхна Бил.
— Благодаря ви, че ме изчакахте — каза президентът Джарвис на хората, които се бяха събрали в Командния център, и даде знак на членовете на Изпълнителния комитет да седнат. — Току-що разговарях с президент Олсън. Той даде съгласието си Европа да се присъедини към нас при атаката срещу облака. Изглежда, му предстои да защити мнението си пред кабинета, но поне засега имаме от него зелена светлина.