— И как по-точно го прави? — попита Бил, неспособен да скрие скептицизма и отвращението си. Мъжът, който стоеше в средата на залата, ги гледаше усмихнато и това като че ли го подразни още повече. Бил знаеше, че човекоподобният интерфейс е станал почти задължителен за всички усъвършенствани компютърни системи, и много пъти се бе изказвал срещу това да се придава на компютрите човешки облик. Беше сигурен, че подобни симулации само ще изкушават компютърните програмисти да добавят нови и нови човешки черти на своите творения — тенденция, която можеше да се окаже бедствена за човечеството.
— Разбира се, Джеръм има много образи и личности — продължи Крамър, като пренебрегна въпроса му. — Най-добре е да мислите за него като за супервирус, към който няма имунен процесор — или по-скоро агресивен виртуален рак, — тъй като той превзема всеки гостоприемник, с който влиза в контакт. Освен това е толкова могъщ, че само президентът и началникът на Обединените щабове могат да разрешат употребата му в максимален боен режим.
— Точно от такова нещо се страхувах! — възкликна Бил ядосано. — Винаги съм подозирал, че на вас, смахнатите военни, не бива да ви се има доверие. Как можахте да създадете подобно чудовище! Давате ли си сметка, че това е в разрез с всички международни спогодби?
— Моля ви, не се безпокойте, професоре. — Крамър сложи ръка на рамото му. — Взели сме всички необходими предпазни мерки. Докато не бъде активиран, Джеръм е напълно ограничен във възможностите си — не може да напусне по никакъв начин физичните компоненти, които са монтирани в това помещение. Не разполага с материална форма, нито с подвижност. Той е съвсем безвреден, макар и почти всемогъщ.
Крамър погледна холотеатъра.
— Джеръм, премини в локален активен режим. — Полковникът отново погледна Дънкан. — Кажете, професоре, като човек, който цял живот се е занимавал с обучаване на компютърни личности, какъв тип софтуерен асистент предпочитате да ви помага в организацията на вашия живот?
— Този тип, който се предлага в магазините — една напълно легална програма на име Надя — отвърна Бил и извади комуникатора от джоба си. — Обучавам я от петнайсет години…
И млъкна насред изречението, защото в мига, когато повдигна капачето на комуникатора, зърна на екранчето лице, което не трябваше да е там.
— Здравейте, професор Дънкан — заговори Джеръм от комуникатора. — Усещам колко сте били близки с Надя, но може би ние с вас също ще станем приятели.
— Божичко! — Бил метна ядосан поглед на Крамър. — Как, по дяволите, го направихте? — Вдигна глава към холопръстена, но фигурата там бе изчезнала. — Комуникаторът ми е снабден с абсолютна защита. — Бил натисна няколко копчета, но не последва никакъв резултат. Едва сега си даде сметка, че машината е блокирала. Опита да рестартира, но също безуспешно. Не можа дори да изключи захранването.
— Ще трябва да унищожите комуникатора, за да се отървете от Джеръм — тихо каза Крамър. — И дори тогава той ще успее да се измъкне и да оцелее.
— Но как е влязъл вътре, за Бога?
— Както вече казах, Джеръм е свръхагресивен по отношение на процесори и софтуерни програми. Веднага щом получи нареждане, първата му задача е да си осигури пълен контрол върху мощностите, към които е насочен, независимо дали връзката с тях е радио, лазерна, оптична, кабелна или молекулярна мрежа. Снабдихме го — хъм, с риск да бъда нескромен, ще се поправя — аз го снабдих с всички необходими средства и способности, за да може да преодолява физични бариери, хардуерни и софтуерни защити дори при спиране на електрическия ток. Той познава агресивни процедури и техники, за които нито един програмист не е чувал. Позволете ми да направя още една демонстрация. — Крамър се наведе над екранчето на комуникатора и каза: — Джеръм, ако обичаш, възстанови в непроменен вид компютърната личност на помощничката на професор Дънкан и се върни към предишното си местонахождение.