— Разбирам — рече Тейт. Вече ясно си представяше какъв ще е ефектът от това предаване върху зрителите. Но какво да се прави, когато такава му беше работата. Обществото заслужаваше да знае истината независимо каква е тя. — А какво ще кажете за останалите живи същества на планетата?
— Повечето растения, земноводни, птици и едри бозайници ще загинат в рамките на пет-шест седмици — отвърна Марджъри Бир. — Някои животни могат да оцелеят, ако се заровят в снега и потънат в летаргичен сън, но така ще издържат максимум пет или шест месеца. Същото важи и за дълбочинните риби в океаните, където могат да се задържат джобове с по-топла вода. Разбира се, семената и микроорганизмите ще запазят жизненост още дълги години.
— Божичко, опитай се да напипаш оптимистична нотка! — прошепна в слушалката продуцентът на предаването. — Попитай ги след колко време ще се възстанови нормалното положение.
Репортерът се извърна към другия гост в студиото, закръглен планетарен геофизик от Йейл.
— Професор Роджър Гътман, ако предположим, че се случи най-лошото, колко време ще е нужно на земната атмосфера, за да регенерира?
Геофизикът се намести неспокойно на стола.
— Не съм сигурен, че това ще стане някога. Ако всички растения загинат, какво ще създаде нова атмосфера?
— Как какво? — намеси се професор Нилс Хармън. — Веднага щом облакът напусне пределите на Земята, слънцето отново ще затопли океаните. Водата ще започне да се изпарява, ще завалят дъждове и растенията ще поникнат отново. Така ще се създаде нова атмосфера.
— Не съм на същото мнение. — Гътман поклати глава и бодна с пръст въздуха пред себе си. — Ако няма атмосфера, която да защити Земята, слънчевите лъчи ще са толкова силни, че не само ще разтопят замръзналите океани, но и ще ги накарат да кипнат и да се изпарят напълно за няколко години — дори месеци.
— Което ще създаде повишена влажност, която пък ще доведе до появата на атмосфера — упорстваше Хармън.
— Професор Бир, вие какво мислите по въпроса? — обърна се Тейт към екрана, на който се виждаше биоложката.
— Всъщност не съм експерт по атмосферна регенерация. Но смятам, че дори кипящите океани да създадат водни пари, ще минат много хиляди години, преди да се появи нещо, което да може да бъде наречено атмосфера. За целта е нужна устойчива екосистема с изобилие от растителен живот.
— Съгласен ли сте, професор Хармън? — попита Тейт и се обърна към госта в студиото.
— Да, разбира се — кимна климатологът. — Макар да съм сигурен, че някога планетата отново ще възстанови своята атмосфера, процесът несъмнено ще отнеме хиляди години.
Бил Дънкан се прибра рано от лабораторията в Пентагона и след като хапна, се изтегна пред телевизора и започна да сменя програмите. Умът му все още бе зает с проблемите, над които бе работил през деня.
Докато прехвърляше каналите, се натъкна на позната физиономия. Беше Рандал Тейт, кореспондентът от „Ню Йорк Таймс“.
Но това, което чу в хода на предаването, само задълбочи мрачното му настроение. Бил се надигна и дори приседна на леглото, подпрял брадичката си с ръце. Отново си помисли, че може би спасението се крие в сигналите, излъчвани от облака. Ако можеше да си осигури допълнителни компютърни мощности…
Кой знае защо, тази мисъл го накара да си спомни за Сали Бъртън. Той се пресегна, взе от шкафчето комуникатора, включи го и каза:
— Надя, намери ми Сали, ако обичаш.
— Тъкмо щях да те потърся — каза от екранчето Сали само след минута. В отговор Бил й се усмихва.
През следващите десетина минути й разказа за помощта на Джеръм и не пропусна да вметне, че се е наложило да работят 130 часа на седмица — неизречено извинение за това, че не я бе потърсил досега. След това на свой ред изслуша разказа й за нарасналите престъпления в мрежата.
— Сякаш облакът подтиква всички тези хаховци да вършат все повече и по-големи глупости — оплака се тя. — Сигурно знаят, че правозащитните агенции са твърде заети, за да се занимават с тях. И са прави, Бога ми!
После темата се измести към облака. Сали бе гледала част от същия дебат по канала на „Ню Йорк Таймс“ и го попита какво мисли Дез Йейтс за назряващото бедствие.