Всички тези оръжия се откарваха до строго охранявани космодруми във Флорида, Пекин и Казахстан. Там опитни оръжейници и ядрени специалисти работеха трескаво за създаването на системи за дистанционно взривяване, които да са под командването на единен контролен център.
В космоса компонентите на Мрежата за астероидна защита, които не бяха използвани при предишния удар, получиха команда да се преместят в близост до Земята и на оста, която я свързва със Слънцето. Крайната цел бе да се озоват в центъра на облака по същото време, когато там бъдат възпламенени бойните глави, изстреляни от околоземните орбитални установки и от повърхността на планетата.
Както бе обещал президентът Джарвис, на Земята и в космоса се сглобяваха сравнително примитивни ракети носители, напомнящи онези от времето на Студената война. Очакваше се общият брой на вече съществуващите ракети и тези, които се строяха ускорено в момента, да достигне 416 и всички те щяха да могат да отнесат 48 165 ядрени бойни глави в епицентъра на облака. Общият ядрен заряд щеше да се равнява на 8,2 гигатона и включваше дори шест прототипни бойни глави „Хафний“, разработвани в пълна секретност от американското правителство, всяка със сила колкото 3000 атомни бомби, спуснати над Хирошима и Нагасаки в края на Втората световна война.
На четвърти ноември, вторник, в 11 часа източно време, президентът, с одобрението на ООН, даде заповед цялата налична ядрена мощ на Земята да бъде изстреляна срещу облака. След поредица точно синхронизирани изстрелвания от Земята и космоса ракети, совалки и товарни кораби започнаха да напускат земната орбита. Целта бе да се съберат според предварително подготвено разписание във вътрешността на облака, който в момента се намираше само на девет милиона километра от Земята, Най-продължителният ракетен полет до него щеше да отнеме само трийсет и шест часа.
Наблюдателите от повърхността на Земята нямаше да могат да видят нито самата атака, нито нейните последици. Цялата планета бе забулена от гъсти дъждовни облаци и атмосферата се раздираше от свирепи бури. Всички наземни прибори за наблюдение бяха безсилни, но орбиталните телескопи и тези, намиращи се в открития космос, все още можеха да изпращат ясна картина в преместения в недрата на Канкътската планина команден център.
Дезмънд Йейтс, началникът на Обединения щаб, група генерали, представители на НАСА, членове на изпълнителния комитет и съветници от Белия дом се бяха събрали в новата командна зала във вътрешността на планината. Оттук щяха да наблюдават финалната част на ядрената атака срещу космическия облак.
В центъра на залата бе оборудван голям холотеатър, на една от стените имаше множество монитори, на които се виждаше облакът, показван от различни места в космоса. Дигитален, часовник отброяваше времето до първата детонация. В залата цареше напрегната тишина. Присъстващите знаеха, че тази атака е последният шанс Земята да се предпази от ужасяващите последици, до които щеше да доведе навлизането й в облака.
— Пет, четири, три, две, едно — отброяваше механичен глас последните секунди до началото.
Зрителите в залата видяха слаби отблясъци във вътрешността на разноцветния облак. След кратка пауза последваха нови присвятквания, приличаха на фойерверки в гъста мъгла. След това броят на експлозиите стана толкова голям, че изглеждаше, сякаш в облака вилнее огнена топка. Тази топка ставаше все по-ярка и по-ярка, като слънце, което си пробива път пред дъждовни облаци. Накрая всички монитори почнаха да показват само ярка бяла светлина.
— Изглежда, този път успяхме да пробием страшно голяма дупка — подметна Дез Йейтс, след като в продължение на трийсетина секунди присъстващите наблюдаваха само бели екрани.
А после, когато последиците от далечните ядрени експлозии започнаха да отшумяват, оптичните системи възстановиха нормалната си дейност и на екраните отново се появи картина. Гигантският облак изглеждаше точно така, както и преди атаката.