Ходжисън обърна гръб на аудиторията, кимна на аудио-визуалния техник и зачака да блесне сигналната лампичка.
— Поздрави от планетата Земя — заговори той с монотонен глас веднага щом лампата светна. — Изпращаме това послание към съществото в облака от газ, който в момента се приближава към тази планета. Ние, хората от Земята, не ви желаем злото. Елате с мир.
При последните думи писателят вдигна ръце, сякаш се обръщаше към небесата. Присъстващите в залата заповтаряха в един глас:
— Елате с мир. Елате с мир.
Ходжисън изчака гласовете да утихнат, после скръсти ръце на гърдите си.
— Искаме прошка заради разрушителните оръжия, които нашите глупави управници пратиха срещу вас — продължи той и този път в гласа му се долови гняв. — Но това бе последният им жалък опит. Елате с мир.
Вдигна отново ръце и залата го последва.
— Елате с мир. Елате с мир.
— Сър Чарлз? — подвикна техникът зад малкото бюро. — Има проблем.
Столетникът извърна зачервеното си от гняв лице към човека, който си бе позволил да го прекъсне.
— Не сме в ефир — продължи техникът. — Бурята вероятно е съборила антените.
Сър Ходжисън продължи да го изяжда още няколко секунди с очи, после се обърна към аудиторията.
— А сега искам всички да излезете навън и да изправите съборената антена. Нямаме време за губене.
— Сър Чарлз — дръзна да се намеси отново техникът. — Вятърът надхвърля сто и петдесет мили в час. Трябва да почакаме, докато бурята отмине.
— НАВЪН! ВЕДНАГА! — кресна разяреният писател на фанатичните си последователи. — ИСКАМ ДА ВДИГНЕТЕ АНТЕНАТА! НЕЗАБАВНО!
От сайта на „Ню Йорк Таймс“, 12 ноември 2064
Рандал Тейт, научен кореспондент
Дъждът преминава в снежна буря
Американската метеорологическа служба съобщава, че в момента приближаващият се облак от космически газ спира 60% от светлината и топлината на Слънцето, достигащи до повърхността на Земята. Облакът ще се сблъска със земната атмосфера утре сутринта в 4,37 източно време.
Със спадането на температурите проливните дъждове из целия свят ще преминат в снеговалеж и снежни бури. Федералната служба за извънредни ситуации предупреждава всички граждани да останат по домовете си и да не пътуват, освен ако не е абсолютно необходимо.
Сали Бъртън стоеше до прозореца в кабинета си на трийсет и първия етаж на сградата на КМС в Манхатън, Навън лапавицата, която се сипеше от небето вече втори ден, постепенно преминаваше в гъст сняг. Градът тънеше в почти непрогледен мрак и тя едва различаваше светлините в някои от прозорците на отсрещните сгради. През последните часове все повече служители напускаха местата си и се отправяха към бункерите.
В службата на Сали освен нея имаше само още петима специалисти. И без това в последно време мрежовата активност показваше драстичен спад. Светът се готвеше да се оттегли зад дебелите стени на бункерите. Но дори сега престъпници, разпространители на детска порнография, кибертерористи и хакери продължаваха да следват извратените си желания, сякаш твърдо решени да се насладят за последно на злите си дела.
Комуникаторът й изписука.
— Здрасти, Сал — каза Бил Дънкан. — Как е Ню Йорк?
— Побелява — пошегува се тя, но не включи визуалната връзка. — Вали гъст сняг. Едва виждам до другия край на площада.
— Кога ще се преместиш в скривалището?
— Не зная. Лудницата в мрежата не стихва.
— Сал, трябва да отидеш в убежището, преди облакът да ни удари — подкани я Бил. — Никой не знае какво ще се случи след това. Аз искам да си на сигурно място, преди да се започне.
Сали уморено въздъхна.
— Бил, не се съмнявам, че държиш на мен. Но мисля, че не сме прекарали достатъчно време заедно, за да смятаме връзката ни за сериозна. — Тя млъкна, но от другата страна на линията цареше тишина. — Съжалявам — побърза да добави. — Напоследък работя до късно и съм ужасно изнервена.
— Аз също — призна Бил. — Но това, което каза, е вярно. Нямам право да искам от теб нищо. Въпросът е, че през цялото време, докато с Джеръм търсим някакъв смисъл в проклетите сигнали, се тревожа за теб. Сали, ти вече значиш много за мен.