Йейтс и малобройната му група бяха създали сложни модели на слънчевите ветрове, за да прокарат през тях симулиран модел на сходен по размери космически облак. Опитаха да въздействат върху модела както с гравитационни течения, така и със слънчеви ветрове, но в нито един от случаите траекторията му не съвпадна с действителната. Йейтс въведе и данните за светлинните излъчвания — смяташе, че облакът може да реагира на светлината — но отново удари на камък. Двайсет и шест часа му отне моделирането на топлинните емисии, ала крайният резултат също бе незадоволителен.
Един от учените от НАСА предложи да моделират огромните, но много слаби гравитационни вълни, които от време на време прекрояват галактиката. За целта трябваше да изровят цялата налична информация за наблюдение на гравитационни вълни, осъществено през, последните две години, и да създадат почти нов, базиран на съвсем различни принципи модел, който да се повлиява от гигантските невидими космически вълни. В края на краищата всички тези експерименти отнеха повече от три дни и доведоха Йейтс до пълно изтощение и отчаяние.
— Как вървят нещата, Дез? — попита един глас от тъмнината зад холотеатъра.
Йейтс се надигна, примижа и едва сега забеляза спрелия на прага Бил Дънкан.
— Стигнахме до задънена улица. При теб?
— Същото и при мен — призна Бил. — Имам чувството, че пропускам нещо важно. Да можех само да си осигуря повече процесорни мощности — просто не мога да обработя цялата налична информация.
Йейтс кимна и се прозя.
— Мисля, че опитах всичко. Гравитация, слънчеви ветрове, видима светлина, топлинна енергия — дори гравитационни вълни. Нищо не може да обясни странната траектория, по която се приближи този проклет облак, нито промените в скоростта му. Както и да е, стига ми толкова. Край на деня, или на нощта — не зная какво е отвън.
— А пробва ви да моделираш радиовълни? — попита Бил.
Йейтс — тъкмо си обличаше сакото — замръзна, нахлузил само единия ръкав.
— Радио… — повтори. — Радиовълните нямат почти никаква сила, нали? — Измъкна ръката си от ръкава. — Прав си, по дяволите. Трябваше да пробваме и с радиоспектъра.
— Как се държи мрежата? — поинтересува се Морт Яфе, обаждаше се от бункера в подземията на централата На КМС.
— Все още функционира, сър, но активността се покачва толкова бързо, че не сме в състояние да следим трафика — докладва Сали Бъртън. — Непрестанно се натъкваме на престъпления, но не можем да направим нищо.
— Нищо чудно, че зверовете изпълзяха от гората — подметна Яфе. — Системите за поддръжка работят ли?
— Имаме топлина и светлина — отвърна тя. — Въздухът като че ли започна да се разрежда.
— Справяш се отлично — рече Яфе. — Искам да изключиш всички системи в сградата освен тези на твоя пост. Разбрано?
— Разбира се, сър — отвърна тя.
— Ще поддържам връзка с теб, за да мога да те освободя от поста. Можеш да слезеш в скривалището под Сентръл Парк, преди да стане твърде напечено. Разбрано?
— Да, сър, благодаря — отвърна Сали и прекъсна връзката.
После се надигна от бюрото.
„Преди да стане твърде напечено“. Погледът й се плъзна по покритите с огромни преспи улици. Площадът тънеше в мрак, едва осветяван от червеникавото сияние на небето. Завоят към Бродуей бе запречен от стена от сняг. В обратна посока улица „Томас“ също бе станала непроходима. В околните сгради блещукаха само единични светлинки. Дори сградата на ФБР вече тънеше в мрак. Сали погледна надолу. По улиците не се виждаше никакво движение. Снегът беше много дълбок.
— Дано да е по-скоро, Морт — въздъхна тя.
— Радиочувствителен е! — извика развълнувано Дез Йейтс. — Нещо повече, привлича се от изкуствени радиосигнали — от нашите сигнали. Погледнете го само как се движи!
Вече за шести път пускаха новата симулация и всеки път компютърният модел изминаваше траектория, която напълно съвпадаше с тази, по която се бе приближил облакът.
— Когато за пръв път засякохме облака, той се носеше право към Земята — главния източник на изкуствени радиосигнали в тази част на галактиката — продължаваше да обяснява Йейтс. — После, след като марсианската колония започна да проявява активност в подготовката за изстрелването на първата ядрена атака, облакът бе привлечен от тези мощни радиопредавания, защото Марс бе много по-близо до него от нас.