Нагласи раницата на гърба си, пъхна пистолета във вътрешния джоб на якето, сложи си ръкавиците и ги закопча към ръкавите, после натисна широката хоризонтална дръжка на вратата. Дръжката хлътна надолу, но вратата едва се помръдна — от другата страна я подпираше дълбока пряспа. Сали опря рамо на вратата и натисна, но не постигна никакъв успех.
Погледна инстинктивно назад, към тъмното стълбище, по което се бе спуснала. Знаеше, че сградата разполага и е други аварийни изходи, но това означаваше да се качи няколко етажа, да прекоси площадката и отново да слезе. Освен това нямаше гаранция, че останалите външни врати също не са затрупани.
Беше почти четири следобед. Отвън тъмночервеното сияние, което напоследък заместваше дневната светлина, постепенно се сменяше с призрачното синкаво зарево на вечерта. Сали реши да се опита да отвори тази врата, вместо да се връща и да търси друг изход. След десет минути мъчителни усилия най-сетне успя да я отвори достатъчно, за да се промуши. Наложи се да изрива снега с лопатата. На два пъти спира, за да си поеме кислород от цилиндъра във външния джоб на панталоните.
Когато приключи, си даде минута почивка, след това излезе на улицата.
Въпреки сумрака забеляза, че улицата е най-чиста в средата, и тръгна натам. Тук снегът не беше повече от двайсетина сантиметра. Тя се огледа и пое на изток към Бродуей.
Централен Манхатън изглеждаше като сцена от филм-катастрофа. Огромни навявания бяха запушили входовете на сградите и бяха затрупали колите. Нямаше никакво улично осветление, не светеха и витрините на магазините. И над всичко това бе увиснала тъмносинята пелена на космическия облак, който бавно и неумолимо засмукваше земната атмосфера.
На Бродуей Сали сви наляво и започна пътешествието си към Сентръл Парк. Трябваше да измине малко над четири мили — и отново средата на пътя се оказа най-разчистена. Докато вървеше, забеляза, че снегът под краката й е утъпкан и дори излъскан от миналите преди нея. Спря и се огледа, но видимостта й бе ограничена от тъмнината, качулката и маската. За да погледне встрани, трябваше да извърти цялото си тяло. Нищо не помръдваше сред заснежения градски пейзаж.
Свали едната си ръкавица, пъхна ръка под ципа и потърси успокояващата топлина на дръжката на пистолета. После пак нахлузи ръкавицата и тръгна на север.
След десетина минути мина покрай Музея на съвременното изкуство и доближи сградата на Нюйоркския университет. Нямаше никакви светлини, никакво движение по улиците и в сградите. Беше почти пет и половина и тъмното небе бе придобило злокобен виолетов оттенък от атмосферното триене в йоносферата. От време на време Сали спираше и се обръщаше, за да се увери, че е сама. На равни интервали си поемаше по няколко освежаващи глътки кислород. Въздухът в града все още ставаше за дишане, но беше, доста тежко да се върви през дълбокия сняг с цялото това снаряжение.
Излезе на широкия Площад на обединението и въпреки нарастващата си умора спря да се полюбува на скованите от лед дървета. Тук вече очевидно бяха работили булдозери — в средата на площада бяха струпани огромни купчини сняг и за първи път Сали мярна признаци на живот — през отвори в купчините прозираха трепкащи светлинни.
Тя бързо заобиколи центъра на площада и продължи по тротоара, където снегът бе доста по-дълбок. Изоставените коли бяха постоянно затруднение и докато ги заобикаляше, Сали се замисли за хората, които си бяха построили несигурни убежища в снежните купчини. Знаеше, че по улиците върлуват банди гладуващи, които търсят храна и вода. Беше видяла по телевизията, че вече са регистрирани немалко случаи на убийства и канибализъм.
Най-сетне стигна отсрещния край на площада и тъкмо когато излизаше на пресечката на Бродуей и Източна 17 улица, иззад близкия ъгъл се показаха четири тъмни фигури и й препречиха пътя.
Сали смъкна ръкавицата от дясната си ръка и посегна към пистолета във вътрешния джоб. Но преди да успее да го извади, първият човек се хвърли към нея — или към раницата й. Тя отскочи встрани в мига, когато пред лицето й блесна стоманено острие. Нападателят се подхлъзна, падна в снега и изпусна ножа.
Сали вече бе измъкнала пистолета. Вдигна предпазителя с палец и лъчът на лазерния прицел затрептя по лицата на останалите трима.
— Федерален агент! — извика Сали. — Спрете или ще стрелям!
Тримата бяха навлечени с толкова много дрехи, че Сали не беше в състояние да определи дали са мъже, или жени. Но отстъпиха изплашено. И тъкмо навреме, защото в мига, когато Сали погледна към нападателя, видя, че той пълзи на четири крака към оръжието си. Чу шум зад гърба си, извърна се и установи, че един от останалите трима пристъпва към нея.