— Всеки от двойниците му притежава всички негови способности, без да има право на окончателни решения. На свой ред те също се раздвояват и така нататък. В момента вече разполагаме с най-малко няколко милиона дублирани вируси, които атакуват всички видове разумни процесори, действащи в пределите на мрежата.
Крамър посочи съседния сребрист екран.
— Виждаш ли? Джеръм вече е създал два милиона свои копия.
Ала докато наблюдаваше всичко това, Бил Дънкан имаше усещането, че е пленник на най-лошия си кошмар. Той по-добре от всеки друг осъзнаваше каква заплаха за човечеството представлява една свръхразумна компютърна личност. Знаеше, че създаването на изкуствени мозъци, които са по-способни от своя човешки първообраз — независимо от програмирането им, както и от предварително поставените ограничения, липсата на емоции и на материална форма — е реална опасност за унищожаване на човешкия род.
А ето, че сега човекът до него очакваше похвала, задето бе създал и „пуснал“ в мрежата виртуално оръжие, способно да се размножава и обладаващо разрушителна сила, с каквато не можеше да се похвали нито едно правителство на земята.
— Превзехме всички клетъчни комуникации в Северна Америка и Европа — дотук сто процента ефикасност — докладва един от офицерите.
Крамър кимна одобрително, отново погледна Бил и каза:
— Следващата цел на Джеръм ще са телевизионните предаватели.
Бил Дънкан си даваше ясна сметка, че преглъща всичко това, което караше цялата му натура да се съпротивлява, само защото наистина вярва, че заглушаваното на масивния радиофон на Земята е единствената надежда човечеството да се спаси от унищожението, с което го заплашваше гигантският комически облак.
— Поставихме под контрол телевизионните предаватели в Северна Америка — докладва офицерът. — Ефирът е чист от телевизионни и радиопрограми.
Ото Крамър си погледна часовника и каза гордо:
— Не е зле за по-малко от половин час работа.
16.
Сали Бъртън — пришпорваше умореното си тяло да продължава в същото темпо — се тътреше през дълбокия сняг покрай катедралата „Сейнт Патрик“ на Пето авеню. При кръстовището с 53-та улица спря да си поеме дъх.
Петнайсет минути по-късно бе възнаградена с очертанията на историческия хотел „Плаза“ и блока до него. Пътешествието й бе отнело повече от четири часа. Скованият от студ град сега бе озарен от бледосинкаво сияние, почти като ултравиолетова светлина.
През последния половин час нямаше и следа от преследвачите й. Според писмената заповед, която й бяха връчили преди няколко седмици в службата, Сали трябваше да открие прохода към скривалището откъм страната на хотела. Тя знаеше, че има и друг, главен вход, който се намираше северно, близо до Зоологическата градина на Сентръл Парк, но й бяха казали да използва незабележимия южен вход.
Като всички останали сгради в Манхатън, хотелът тънеше в мрак и Сали спря, за да извади фенерчето от раницата. Докато го включваше, й се стори, че мярва някакво движение с периферното си зрение. Но светлината бе крайно недостатъчна, а и тя знаеше, че човешкото око е склонно да се подлъгва при подобни обстоятелства, а умът — да дорисува това, което поражда изплашеното въображение.
Плъзна светлината на фенерчето по тротоара и скоро откри двата противопожарни крана, които трябваше да бележат южния вход към правителственото убежище. Покрай стената на хотела бе навял сняг и Сали си свали ръкавиците, за да разкопчае лопатката от презрамките на раницата.
Ободрена от мисълта за близкото спасение, започна да копае енергично на мястото, където предполагаше, че ще открие входа. След няколко минути трескаво ровене острието удари в метал. Беше на правилното място.
Тя извади комуникатора от джоба си и понечи да набере номера за достъп, който й бяха дали — номера, който щеше да я свърже с хората зад вратата. Но изведнъж зърна предупредителна червена светлина. Нямаше никакъв радиосигнал. Тя бръкна в раницата, извади резервния комуникатор и го включи. Той също показваше, че няма връзка.
Сали изруга, прибра безполезните машинки и продължи да копае с удвоени усилия. След още няколко минути неспирна работа най-сетне успя да разрови голяма метална врата. Нямаше и следа от дръжка или външен механизъм за отваряне, нито устройства за комуникация. Сали удари няколко пъти с дръжката на лопатата по вратата. Не последва отговор и тя се изправи да си поеме дъх.