— Къде по-точно трябва да отидем? — попита един от пилотите.
На екрана се виждаше карта на Бостън и околностите му. От десетина минути навигаторите планираха маршрута на полета от Канкът до района на Бостън. Трябваше да минат през Финикс, Санта Фе, Уичита, Индианаполис, Колумбия и Спрингфийлд — полет с обща дължина над 2200 мили.
— Първата ни спирка ще е тук. — Бил посочи една точка непосредствено до Хъртфорд, Масачузетс.
— В този район е скривалището на моята координаторка и тя трябва да знае къде са останалите членове на групата. Предполагам, че ще са в околностите на Бостън.
Вратата се отвори и влезе жена на средна възраст в бледосин парашутен комбинезон. Над десния джоб бе избродирано името й — Джейн Балантайн — и емблемата на Американската метеорологическа служба.
— Това е най-доброто, което успяхме да направим, момчета — каза тя и им подаде разпечатка от синоптичната прогноза за районите на полета. — Оттук до Индианаполис вали сняг и таванът на снеговалежа достига два километра и половина. Имаме информация за времето в целия Среден запад, не успяхме да се свържем единствено с Охайо. От Бостън потвърдиха, че снегът при тях е спрял и облаците са на височина до километър. Разбира се, нямаме представа какви са атмосферните условия над облачната покривка.
— Не смятаме да летим над облаците — успокои я първият пилот. — Кой знае какви магнитни клопки могат да ни дебнат там.
Пилотите се заеха да изучават метеорологичната обстановка. За хора, привикнали непрестанно да разполагат с пълна информация за всичко около летателната машина, предстоящият полет щеше да е истинско изпитание. Съвременните пилоти все още се обучаваха да управляват машините ръчно, за да могат да се справят при извънредни обстоятелства, но по принцип целият процес бе изцяло в ръцете на компютрите. Да се лети без навигационна система, радар, връзка с команден център, въздушен контрол и метеорологична прогноза бе като връщане в първите дни на авиацията — само дето към това трябваше да се прибави и изключително тежката атмосферна обстановка. Дори връзката между двата вертолета щеше да е ограничена. Вярно, работата на предавателите бе възстановена, но на пилотите бе наредено да прибягват до радиосигнали само в краен случай.
Изведнъж зазвъня зеленият телефон на масата и един от сержантите вдигна слушалката. Послуша няколко секунди, после я подаде на Бил.
— Вас търсят, професор Дънкан.
— Аз съм — каза Сали и без да чака отговор, добави: — Обаждам ти се от скривалището под Сентръл Парк. Нали ме помоли да ти звънна, щом се прибера на сигурно място.
— Радвам се да те чуя — тихо каза Бил. — Но как ме откри тук, по дяволите?
— Трябваше да чакам цял ден, докато ми дойде редът да се обадя — обясни тя. Гласът й бе съвсем слаб, сякаш минаваше през тънка тръба. — Радиовръзките са прекъснати и всички съобщения минават по кабелите. Има някакъв много сериозен проблем с предавателите и мрежата. Не можах да те открия веднага и затова помолих да го направи Дез Йейтс. Той ми каза, че си на летището и се готвиш да пътуваш. Къде сте тръгнали в това време? Какво всъщност става?
— Заминавам за Бостън — продължи Бил все така шепнешком. — С президентския вертолет. Открихме, че облакът е радиочувствителен — ориентира се по нашите сигнали. Така че се опитахме да прекъснем всички радиоемисии и мрежи.
— Божичко! — възкликна тя. — Но какво ще правиш в Бостън?
— Виртуалният питомец на Крамър превъртя — отвърна Бил. — Опитахме какво ли не, за да си възвърнем контрола над него, но не се получи. Надявам се моите хора да успеят да открият начин.
Сали се разсмя — беше си доста странно, като се имаха предвид обстоятелствата.
— Е, аз поне знам, че ви бива за тази работа. Така и не успях да намеря улики, за да получа право на обиск на яхтата.
— Трябва да тръгвам — рече Бил.
— Бил, знаеш, че аз също съм специалист по компютърни мрежи — заговори припряно Сали. — А и Ню Йорк е на пътя за Бостън. Ела ме вземи, искам и аз да помогна с каквото мога. Познавам топографията на мрежата по-добре от всеки друг.
— Няма да имаме време, Сали — възрази той. Останалите бяха приключили с подготовката и го гледаха очаквателно. Зад дебелите прозорци перките на вертолета се въртяха все по-бързо. — Наистина трябва да тръгвам. Ще ти се обадя, когато се върнем.