— Да — отвърна тя. — Но защо сме ти? Какво става?
— Ще ти обясня по пътя — отвърна той. — Събирай си нещата.
Бащата на Кристин остави пушката, пристъпи към Бил и протегна ръка.
— Професоре, съжалявам, че ви посрещнах така. Но как да повярвам, че ще дойде някой с приятелски намерения? Мислех си, че е банда, която иска да ни ограби запасите.
След половин час вертолетът вече бе увиснал в североизточния край на централен Бостън. Градът тънеше в мрак, по улиците не се виждаше никакво движение.
— Можете ли да кацнете на ей онзи покрив? — попита Кристин и посочи една ниска сграда.
— Невъзможно. Постройката е стара и може да поддаде — отвърна пилотът. — Ще опитаме някоя от новите. Вие пък ще трябва да намерите начин да слезете до улицата.
Пилотът описа кръг над квартала и избра една модерна сграда с широк плосък покрив, вероятно предназначен и за хеликоптерна площадка.
— Все пак трябва да внимаваме. Машината е тежка.
Вертолетът се спусна плавно надолу и когато наближи покрива, вятърът от перките му вдигна вихрушка от сняг.
— Наистина е хеликоптерна площадка — обади се навигаторът.
Докато вертолетът кацаше, Бил, Кристин и четирима пехотинци навлякоха дебелите дрехи и си сложиха маските. Взеха и бутилки с кислород. Пилотът не спря двигателя и трябваше да се наведат, за да притичат под въртящите се перки. На няколкостотин метра над тях вторият вертолет следеше как се развива операцията.
Стоманената врата към стълбището беше заключена. Един от пехотинците прикрепи към нея пластичен експлозив и нареди на групата да се отдръпне. Отекна приглушен взрив и вратата отхвръкна навътре.
Първи влязоха пехотинците. Сградата беше пуста и след десетина минути всички излязоха на улицата — взривиха и тази врата.
— Там — посочи Кристин една железария на другия тротоар. Прозорците й бяха заковани с дъски.
— Сигурна ли си? — попита Бил.
— Тук са — настоя Кристин. — Можете ли да отворите вратата? — обърна се към сержанта.
Пехотинците потретиха процедурата с пластичния взрив и всички влязоха в сумрачния магазин. Светлините на фенерчетата затрепкаха по голите стени.
— Насам — каза Кристин и ги поведе към дъното на магазина.
Минаха през тясна врата и влязоха в пуст склад. Отсрещната стена беше прясно иззидана, с масивна врата в средата.
— Това е старо хладилно помещение — обясни Кристин. — Някога магазинът е бил месарница.
После блъсна с юмрук тежката врата и извика:
— Пол, аз съм — Кристин!
— Погледни нагоре — каза Бил и посочи миниатюрната видеокамера, монтирана на тавана. Кристин вдигна глава и камерата бавно се извъртя към нея.
— Здрасти, Пол — викна отново Кристин и помаха на камерата. — Водя ти Бил. — И го дръпна в обхвата на камерата.
Чу се приглушено дрънчене на метал, вратата се отвори и отвътре бликна светлина и топлина. На прага стоеше ухиленият до уши Пол Левин.
— Нощес температурата падна до минус двайсет и седем — каза Джейн Балантайн на Мари Шевез, която дойде да я смени в оборудваната с бронирани стъкла наблюдателница на върха на Канкътската планина. — Част от радиосигналите се възстановиха — продължи Джейн, докато си събираше нещата. — Но все още не ни е позволено да използваме предаватели. Проклетият облак бил радиочувствителен. Смятат, че това го е привлякло към Земята.
— И аз чух същото — каза Мари, докато проверяваше данните на мониторите. — Температурата спада средно с по един градус на нощ. — Ако продължава така, идната седмица ще ударят минус четирийсет.
— Кислородът в атмосферата също намалява — каза Джейн. — Вече е под единайсет процента.
— Май дълго ще киснем в тази планина — въздъхна Мари.
19.
Грег Кохело подсвирна и каза:
— Ега ти!
Заедно с Бил Дънкан, Кристин Кокоран, Пол Левин и още деветима члена на Свободни хакери той тъкмо бе влязъл във Виртуалния боен център в Канкътската планина.
Тъмното помещение бе осветено от сиянието на десетките екрани, всичките изпълнени с колонки менящи се данни.
— Влизайте — каза Бил. — Тук ще работим.
Нарамили багажа си, който съдържаше всякакви хитроумни приспособления, изобретени през годините, прекарани в борба с разполагането на незаконни компютърни личности в мрежата, членовете на Свободни хакери заоглеждаха компютрите. Заради извънредната обстановка, военните се бяха съгласили да си затворят очите пред факта, че нито един от новопристигналите няма разрешение за достъп до свръхсекретна апаратура и информация.