Служителите на Пентагона бяха по местата си и продължаваха да се опитват да установят връзка с Джеръм. Издокаран във военната си униформа, доктор Ото Крамър стоеше в центъра на залата, готов да посрещне новопристигналите. До него стоеше прекият му началник генерал Томас Николс — униформата му бе цялата в ордени и медали.
Бил се подсмихна на тази показна военщина и погледна небрежно облечените си другари, които наистина изглеждаха доста странно във Виртуалния боен център. Контрастът между тях и служителите на Пентагона бе очебиен — Свободните хакери приличаха повече на хипита, отколкото на опитни компютърни специалисти.
— Радвам се да ви видя, генерале — рече Бил и се обърна да представи хората си. — Това е главен асистент Кристин Кокоран. Доктор Пол Левин, старши асистент Грег Кохело, доктор Тим Джоунс, главен асистент Харис Каниф, доктор Джими Макдугъл, главен асистент Майк Матюз, доктор Пиер Лавал, Томи Брансън, доктор Одри Суейн и старши асистент Дърк Комер — всичките по едно или друго време мои колеги. Сега са само Свободни хакери.
Един по един членовете на групата се ръкуваха с генерала и Ото Крамър.
— Наистина доста внушителна група — бе предпазливият коментар на генерал Николс. — Казаха ми, че това са най-талантливите хора, когато става въпрос за превземане на добре охранявани компютърни системи. Помощта ви наистина е добре дошла в този момент.
След час Виртуалният център изглеждаше преобразен. Лазерните екрани бяха прибрани в нишите на пода и светлините на тавана бяха усилени докрай. Пултовете в помещението бяха разглобени, бяха вдигнати дори капаците на пода и тези в стените. В шахтите се виждаха сияещи снопове оптични кабели. Свободните хакери се запознаваха подробно с възможностите на наличната апаратура и изучаваха параметрите на органичните и невронни процесори, разположени в снабдени с климатични инсталации касетки. До всеки от тях се навъртаха по неколцина служители от Пентагона — държаха дебели папки, съдържащи подробните спецификации на всички електронни прибори и техническите им характеристики.
Не централния пулт Бил Дънкан обясняваше на Кристин Кокоран, Пол Левин и Грег Кохело софтуерните концепции, използвани при създаването на Джеръм. Ото Крамър седеше до тях и предоставяше допълнителна техническа информация, когато се налагаше. Откакто бе изгубил контрол върху създанието си, докторът сякаш бе изпаднал в дълбока депресия. Изглежда, през изминалите осем години се бе привързал към Джеръм и сега страдаше заради измяната му.
— И така, разполагаме с един персонален команден интерфейс на име Джеръм и милиони негови сравнително независими копия — обобщи Бил след близо двучасово изложение. — Те са на свобода в мрежата и са способни на различни паразитни дейности. Черпят сили и енергия от хардуерните гостоприемници, които обитават.
— И те ли притежават антропоморфичен интерфейс? — попита Кристин.
Бил поклати глава.
— Копията не са така съвършени като създателя си, но имат неговата разрушителна мощ. Задачата ни е да ги неутрализираме или — ако е възможно, ще е дори по-добре — да ги накараме да вършат работата, за която са били създадени — да изключат всички земни радиосигнали.
— А какво ще е поведението ни по отношение на самия команден профил Джеръм? — попита Пол Левин. През последните десет години, откакто работеше заедно с Бил Дънкан, Пол си беше спечелил репутацията на един от най-добрите дизайнери на антропоморфични компютърни личности. — Знаем, че е независим от процесорите — доста прибързан ход от страна на неговите създатели, — но все пак има ли фактори, които да му влияят?
Ото Крамър сви рамене.
— Бяхме подготвили програмни ключове, но те се провалиха. По всичко изглежда, че еволюционните му алгоритми са се развили над нашите способности за въздействие.
След шест часа Виртуалният боен център се върна към първоначалното си състояние, но сега вече в него бяха инсталирани приставките и програмите на членовете на Свободни хакери. Пред блесналите отново лазерни екрани стояха колегите на Бил, разговаряха тихо с възприемащите говорни команди програми на компютрите и работеха с виртуалните контролери, които извикваха на екраните.