— След Ню Йорк поемате за Лондон — продължи той. — Доколкото разбрах, президентът успя да разговаря с британския министър-председател и на „Хийтроу“ също ще ви посрещнат. Надяваме се да получите същото топло посрещане и в Берлин, Москва и Истанбул, макар че все още няма потвърждение от техните ръководители. Следват Калкута, Пекин и Токио. За тези държави също все още не се знае каква ще е реакцията. Последната спирка по пътя е Лос Анджелис, после се прибирате. Пълната обиколка на земното кълбо ще отнеме петдесет и шест часа.
Директорът въздъхна и се обърна към членовете на метеорологичната служба.
— Какво имате за нас, госпожо Балантайн?
Синоптичката пристъпи към масата.
— Времето по цялата земна повърхност е почти еднакво. Ще има обилни снеговалежи, но за щастие височинните ветрове утихнаха. Разговарях с повечето мои колеги от страните, които се каните да посетите. Те докладват за ниски облаци, но съвсем слаба циклонална активност. Подготвила съм подробна прогноза, но искам да знаете, че температурите над облачното покритие може да се окажат много по-ниски от тези на повърхността. Трябва да сте наистина много внимателни.
— Значи така — отново взе думата Чандлър. — Ако президентът осигури пълното съдействие на останалите правителствени ръководители, ще можете да презареждате на всяко кацане. Въпреки това с вас ще лети един горивен танкер в случай, че възникне необходимост да прибегнете до услугите му. За съжаление не сме имали възможност да го изпитаме при толкова ниски температури и можем само да се надяваме, че ще се държи добре. Това е всичко, подготвяйте се.
Бил Дънкан пристъпи към директора и му подаде ръка.
— Благодаря за всичко. Надявам се да се видим, когато се върна.
— Ще ме видите доста преди това — изсумтя Чандлър. — Да не мислите, че ще ви предоставя президентския самолет просто така? Идвам с вас.
Източният бряг на Щатите бе променен до неузнаваемост. Всъщност нямаше бряг — снегът бе покрил както земята, така и замръзналата океанска повърхност.
Капитан Робърт Хансън, старши пилот на „Еър Форс 1“, бе поканил Бил Дънкан в пилотската кабина малко преди да се приближат към първата си цел.
— Брегът свършва там, където снегът е хлътнал — обясни той. — Наближаваме Ню Джърси.
Всичко бе окъпано в червеникаво сияние и земята под тях изглеждаше почти равна. Пейзажът бе като от чужда планета.
Полетът от Аризона бе отнел седем дълги часа — през цялото време летяха срещу насрещен вятър. Всички пътници на борда си бяха закопчали предпазните колани и когато свръхзвуковият самолет започна да се снижава, Бил имаше чувството, че се носят между почти плътно притиснати една в друга равнини от сняг и виолетови облаци.
— Виждам Лонг Айланд — докладва вторият пилот Мелинда Маковски и посочи право напред през предното стъкло.
Изминаха няколко секунди, преди Бил също да забележи заобиколения от равна повърхност бряг на острова.
— Светлините, ако обичате — нареди Хансън. Докато помощниците му включваха прожекторите, той провери картината от камерата, монтирана на опашката на самолета. На няколкостотин метра зад тях летящият танкер също бе запалил светлините за кацане.
— Добре, да видим какво е положението — рече Хансън и започна да снижава самолета.
След още няколко минути Мелинда посочи напред.
— Имаме визуална връзка с „Кенеди“. Пистата е почистена.