Бил също гледаше през предното стъкло, но не можеше да види нищо. Малко по-късно в небето се издигнаха две сигнални ракети. Почти веднага след това върху бялата повърхност блеснаха два реда навигационни светлини, обозначаващи почистената писта.
— Ще кацнем от източна посока — каза Хансън и започна десен завой.
След десет минути „Еър Форс 1“ и танкерът ПС-2 се бяха приземили безпрепятствено на летище „Кенеди“.
— Само не гасете двигателите! — провикна се Робърт Хансън, докато се надигаше от мястото си.
Температурата навън бе минус 36,8 градуса и Хансън знаеше, че ако спрат двигателите, няма да могат да ги запалят отново. Нареди на Маковски да провери дали спирачките са задействани и повдигна дроселите с още няколко степени, за допълнителна сигурност.
Двата самолета бяха рулирали до самия край на пистата, която току-що бе изчистена от снега. Голяма група военни инженери си бяха проправили път до „Кенеди“ от скривалището под Сентръл Парк, за да помогнат в отчаяната надпревара около света, и сега се грижеха за поддръжката на пистата, докато самолетите се дозареждаха.
— Изключете всички външни електрически системи — нареди Хансън на Мелинда. — Излизам да проверя как върви зареждането.
По принцип при зареждането на самолетите с гориво се изискваше спиране на всички системи, както и на двигателя, за да се избегне опасността от пожар. Но в конкретния случай пилотите си даваха сметка, че рискът е оправдан — а и просто нямаше друга възможност.
Навън бушуваше виелица и всичко бе обвито в червеникаво сияние. Беше едва четири следобед, но космическият облак поглъщаше толкова много светлина, че изглеждаше, сякаш бе среднощ. Военните инженери бяха разположили в двата края на пистата запалени газови фенери, които осигуряваха допълнително осветление, тъй като електрозахранването бе доста слабо и навигационните светлини на пистата мъждукаха. Самите самолети бяха осветени от прожектори, захранвани от генератори.
— Готов ли си? — обърна се капитан Хансън към Пол Левин, първия от доброволците на Бил Дънкан, който трябваше да остане в Ню Йорк.
После завъртя ръчката за хидравличния механизъм на пасажерската врата и тя бавно се плъзна встрани. През отвора мигом нахлуха едри твърди снежинки. Бил Дънкан, Кристин, Грег, Харис, Одри и останалите членове на групата Свободни хакери се бяха скупчили в дъното на салона.
Веднага щом стълбичката се допря до вратата, Хансън поведе Левин надолу през снежната вихрушка. Под стълбата вече го очакваше армейски офицер. След като се здрависаха, капитанът тръгна към опашката на самолета да провери как върви зареждането.
Един от пилотите понечи да затвори вратата, за да не се губи топлина, но в същия миг на прага се появи опакована фигура в дебел оранжев костюм, отърси се от снега и отметна качулката.
— Сали! — възкликна Бил Дънкан. — Как се озова тук?!
— Реших, че може да съм полезна при топографирането на мрежата — засмя се Сали Бъртън. — Помолих военните да ме докарат.
Не можеха да летят със свръхзвукова скорост, нито да се издигнат над облака. Опасяваха се, че системите на самолета ще пострадат от мощното му магнитно поле, а и нямаха представа какви са температурите и въздушните течения на голяма височина.
По тази причина първите пет въздушни прехода на двата самолета се оказаха много продължителни. Липсваше каквато и да било наземна информация, връзка с контролните кули или сателитна навигация. Оборудваният със свръхмодерна апаратура самолет трябваше да лети слепешката, без почти никакви данни за това, което се случва отвън.
След като оставиха Пол Левин в Манхатън, успяха да се приземят без проблеми на „Хийтроу“ в Лондон. Каквото и да си бяха казали президентът Джарвис и британският премиер, то бе оказало необходимия ефект, защото на летището ги очакваха 1000 британски военни — бяха разчистили площадката и бяха докарали гориво и провизии за самолетите. В Лондон се разделиха с Грег Кохело, след което се отправиха към Берлин, където ги очакваше друг голям отряд посрещачи.
Не по-малобройна бе руската военноинженерна група, когато пристигнаха на летище „Шереметиево 2“. Поради богатия си опит в борбата със студа, руснаците бяха добавили към провизиите и шест каси водка.
От Москва експедицията полетя към скования от лед Истанбул, за да остави там Джими Макдугъл, който щеше да се заеме с мрежата в Близкия изток. Сетне се насочиха към покрития със сняг Сингапур, а после към Пекин. Дойде и ред на Токио, мястото, отредено за Кристин Кокоран. Намираха се над Корея, на хиляда и шестстотин метра височина, когато по уредбата прозвуча гласът на капитан Джил Търнбул — помоли професор Дънкан да отиде в кабината. Бил Дънкан тъкмо разглеждаше картата на японската мрежа заедно със Сали и тя предложи да го придружи.