— Температурата отвън спада драстично — каза капитан Търнбул, щом Сали и Бил влязоха в кабината. — Вече достигна минус четирийсет и два градуса и продължава да спада. — Докато говореше, тя не сваляше ръце от щурвала, поддържаше доколкото бе възможно равен полет.
Бил и Сали се спогледаха. Също като всички на борда, те си даваха сметка, че машината лети при екстремни условия.
— Какво можем да направим? — попита Бил, докато самолетът се разтресе за пореден път под напора на вятъра.
— Според радара пред нас има още една силна ледена буря — каза капитан Търнбул. — Прекалено е голяма, за да я заобиколим.
— Не можем да се върнем — посочи Сали. — Нямаме време. А и в Токио ни очакват.
Внезапно кабината се разтърси от оглушителна експлозия и в очите на Бил и Сали плисна някаква топла течност и същевременно ледени пръски. Самолетът се наклони напред и започна да пада.
— Махнете ръцете й от щурвала! — изкрещя вторият пилот Алън Нюбас.
Бил избърса кръвта и късчетата мозък, примесени с ледени висулки, от лицето си и отръска главата и раменете си от парченцата стъкло. И застина от ужас — в креслото на капитана седеше обезглавен труп, от врата му шуртеше кръв. Ръцете на капитан Джил Търнбул продължаваха да стискат щурвала. А после Бил видя огромната дупка в предното стъкло и чу и почувства сблъсъците с ледените късове, които удряха по обшивката отвън.
Откъсна очи от ужасяващия кървав фонтан от врата на Джил и насочи вниманието си към ръцете й. Тя се беше вкопчила в щурвала така, сякаш тялото й бе започнало да се вкочанява. Той се наведе напред и след няколко опита успя да разтвори безжизнените й пръсти и да дръпне ръцете й — положи ги в скута й. Щурвалът неочаквано се наклони наляво, после се отмести назад и двигателите на самолета изреваха оглушително — машината се връщаше към хоризонтален полет. Огромни ледени късове продължаваха да се блъскат в носа и фюзелажа.
Бил усети нечия силна ръка на рамото си и се обърна. В кабината бе влязъл Бил Чандлър, облечен в арктически костюм и с кислороден апарат на гърба. Наведе се над обезглавеното тяло и натисна копчето за освобождаване на предпазния колан. После вдигна трупа, прехвърли го през облегалката и го пусна в ъгъла на кабината, сякаш бе чувал с картофи.
Междувременно вторият пилот бе възвърнал контрола си върху самолета. Бил обаче забеляза, че ръцете и лицето му са посинели от вледеняващия вятър, който не преставаше да нахлува през отвора, както и от недостиг на кислород — въпреки че се намираха на не особено голяма височина.
Аварийната система на кораба вече бе освободила кислородните маски от нишите им в тавана — една от тях се поклащаше над главата на Нюбас, ала вкопчен с две ръце в непослушния щурвал, той нямаше възможност да си я нахлузи. Бил се олюля, едва сега осъзнал, че той също се задъхва, и в този момент някой се пресегна отзад и му постави маска върху лицето. Той пое глътка кислород и се обърна. Беше Сали — вече го заобикаляше и отиваше при втория пилот, за да му помогне.
Малко по-късно Нюбас кимна, че е по-добре, вдигна ръка и смъкна маската, която му бе поставила Сали. Чандлър се бе настанил в окървавеното кресло, за да помага с каквото е необходимо.
Бил се обърна да излезе — разбираше, че вече нямат нужда от него. Но внезапно кракът му се закачи в нещо и той погледна надолу. Беше настъпил обезобразеното тяло на капитан Джил Търнбул.
Призля му, той се подпря на вратата и повърна.
След четирийсет минути Бил се върна в набързо почистената кабина на „Еър Форс 1“. Счупеният прозорец бе сменен със стоманен лист, пригоден специално за подобни случаи, и самолетът отново бе херметизиран и затоплен.
Но навън бе настъпила коренна промяна. След като си възвърна контрола над самолета, капитан Робърт Хансън бе взел решение да се издигнат над ледената буря въпреки опасността, която представляваше облакът с неговите магнитни колебания. Свърза се с ПС-2, разказа за нещастието, което ги бе сполетяло, и нареди да направят същото като тях.
— Погледнете навън, професоре — каза Хансън, когато Бил застана до него. — Виждали ли сте нещо по-красиво?
На височина осем хиляди и петстотин метра най-сетне бяха излезли над бурята и сега ги заобикаляше невероятно красива картина. Самолетът летеше под навеса на космическия облак и в ярката светлина виждаха разноцветни газови колони — зелени, сини, виолетови и жълти — всичките озарени от електрически разряди.