Йордан Йовков
Облог
Като млада девойка, усмихната на неизчезналите още сънища, събуждаше се широката, безкрайна степ. И ясното небе, цяла нощ приведено ниско над нея, при първите ревниви погледи на зората издигна се изведнъж високо, побледня и се освети. Тук-таме, като тъжните усмивки на мъчителна раздяла, угасваха последните му звезди. Изток пламна. Цялото небе на тая страна се обля със златожълта светлина, ведра и чиста. И съвсем ниско върху тоя пламтящ, ярък фон рязко се очерта тъмният хоризонт — безкрайна черна линия. И най-малката грапавина не разваляше чудната й чистота и правилност. Само на една страна, дето в утринния здрач се криеше се криеше пейзажът на селце, върху горящото небе изпъкваха горящите силуети на две вятърни мелници. Лениво и бавно те махаха широките си тъмни крила, сякаш грамадни ръце, които се издигаха и падаха в глуха задушевна молба. Уморени печално в своята вечна самота, тия тъжни мелници молеха сякаш за почивка и пощада…
Слънцето наближаваше да изгрее. Малки виолетови облачета, които надничаха, надвесени над изток, загоряха в пурпур и злато — сякаш внезапна радост освети лицата им, че първи са видели слънцето. А ето и то изплава, голямо и червено, и така близко, като че досега е било скрито в зелените вълни на тревата. И пред неговия поглед степта, като кокетна хубавица, бързаше да разкрие най-чудните си хубости. Затрептя и огря златната й дреха — неизгледните, узрели ниви — безкрайно, развълнувано море. Ни един клас не беше паднал още от сърпа и горещините не бяха още опалили цветята. Из широкото златно море привличаха погледа големи, огненочервени острови — кървавите цветове на полски мак, така много тази година. Другаде, като широки, разлети потоци, блещяха светложълтите цветове на синапа. А пътищата и синурите чертаеха в разни посоки дълги, зелени линии. Една дълбока, безмълвна тишина цареше над всичко. Чуваше се и тихото пеене на щурците, металическото шумолене на узрелите класове и довеяната от вятъра вълна на далечна песен. Това бяха последните хубави дни и природата щедро сипеше най-богатите си дарове, за да отнеме след няколко дни всичко изведнъж. И предчувстваща сякаш тъжния си край, степта бързаше да се нарадва на своята младост и красота. Обсипана с елмазите на росата, тя дишаше леко и дълбоко с ароматите на хилядите си билки и, засмяна, пращаше влюбени поздрави на небето с безбройните си пеещи чучулиги…
През тоя хубав летен ден, когато слънцето се издигна високо и припече, стадо коне слязоха при купчината големи, диви череши — едничката горица в това голо и чисто поле. Те вече се струпаха на кръгове под дебелите сенки и младият коняр се застяга да иде в село. Той разседла коня, който яздеше обикновено, и хвана хубавия жребец на стадото. Това беше красиво, стройно животно, създадено сякаш само да лети из равните полета на Добруджа. Слънцето се преливаше и блещеше на огнени талази по черната му козина, черна като тъмна нощ. Усетил на себе си отдавна забравената юзда, жребецът се въртеше нетърпеливо, биеше с крак земята, цвилеше безспирно, но хубавите му черни и влажни очи гледаха добродушно и кротко, четеше се в тях детска привързаност и веселост.
— Мирувай… ще се наскачаш — думаше му конярят и галено го милваше.
Конярят беше млад хубав момък с мургаво, всякога засмяно лице, с тънка и стройна снага. Той беше още по-хубав в своята делийска носия, неизгубила още нищо от едновремешните си традиционни труфила: белите високи навои с навити извънредно гъсто челни върви, аления пояс богат силяхлък, вулията с дълги, шарени пискюли, кожения калъф с кавала на бедрото, дългия няколко метра камшик, с който той плющеше ужасно…
Ненчо се метна на жребеца, погледна стадото коне, като че искаше да им каже, че той скоро ще се върне при тях, и хвана пътя за село. Той трябваше да мине през широкото пространство, заето от нивите, и тогава да слезе в село. И стоя чуден кон в това равно поле мъчно можеше да се върви полека. Скоро той се понесе в луд, неудържим бяг. Та и без това конярят бързаше. Днес беше последният неделен ден преди жътвата — последните срещи, последното хоро…
Изведнъж до коняря достигна далечна провлечена песен. Той се спря и затърси с очи. Нищо не спираше погледа и дори до най-мъглявите далечини можеше да се види ясно всичко. И далеч в една нива конярят съзря пъстра, многобройна група и зачудено загледа. Нямаше съмнение, че това бяха жътвари. Под високия необятен небосвод, сами в безлюдното глухо поле, те изглеждаха така дребни и самотни, сякаш кацнали от небето птици. Под техните сърпове падаше първият сноп и както първите лястовички обаждаха пролетта, така и тия първи жътвари бяха предвестници на светия, благодатен труд в полето…