Красимир Бачков
Облогът
От всички кръчми в града тази беше единствената, където всичко се бе запазило почти непроменено от времето. И сега, както през последните трийсетина години, върху опушените дървени рафтчета събираха прах няколко рибни консерви, три четири вида български цигари и неизменните редици от бутилки ментовка, гроздова и плодова ракия. Малко по-встрани се свиваха като изпъдени по една бутилка уиски, джин и водка. Коняците стояха на тезгяха до таблите с чистите чаши, а бутилираното вино изобщо не се редеше никъде — то си траеше в касите направо на пода. В кръчмата се продаваше само наливна бира и в последно време доста от посетителите я предпочитаха, защото правеше дебела яка и беше вкусна като едно време. А и зимата вече си отиваше, денят се удължи и слънцето все по-упорито пробиваше през опушените мътни прозорци, на които май вече не им трябваха пердета — и така да погледнеше отвън, човек нищо нямаше да види.
Хората които идваха в старата кръчма, също бяха запазили по нещо от едно време. Повечето бяха на възраст като кръчмаря Христо и единствения келнер Панто. Дънки и кожени якета рядко се мяркаха и обикновено не купуваха нищо. Тук не се продаваха вносни цигари и алкохол. Свади или побоища почти не ставаха, защото хората се познаваха, бяха от една черга, както се казва и не им беше до това. Имаха си достатъчно грижи извън кръчмата, за да си създават допълнителни в нея. Всъщност кръчмата много приличаше на ония английски или американски клубове, където членуваха хора със сходни интереси и които, освен да изпият чаша питие, можеха да си поговорят и отпочинат на спокойствие. Освен всичко друго, скарата тук беше превъзходна, защото не бе електрическа, а с дървени въглища.
Когато се намери на улицата, Тошко чакаше жена си да роди първото им дете. По сметките на докторите оставаха точно десет дни, а той остана без работа. Заводът в който работеше, бе затворен заради дългове и се обяви за приватизация. Той не беше единствен нито в града, нито в страната. Шест години преди края на двадесети век България затъваше благодарение на обхваналата я политическа, икономическа и морална разруха.
Младото семейство живееше в евтина квартира до гарата и макар че разполагаха само с една стая, бяха доволни, че са самостоятелни и почти независими. Мима беше страхотна чистница и се грижеше всичко да е в ред и на мястото си. Мебелировката им се състоеше само от най-необходимото, а единственият лукс за Тошко беше папагалът Чико, заради който младата му съпруга не спираше да мърмори и който наистина разпиляваше просо на два метра около клетката.
Тази сутрин Тошко се излежава до късно, защото нямаше къде да ходи и какво да прави. Мима шеташе нещо край мивката и пускаше често-често чешмата, но когато стаята се изпълни с аромат на прясно сварено кафе и препечени филийки, тя го изрушка от леглото и двамата седнаха да закусват. Наедрялото й тяло стоеше малко неудобно на стола, но все така силно излъчваше оная момичешка свежест, която го караше да я желае непрекъснато и колкото може по-често да я докосва и се увърта край нея като котарак.
— Гадже, мое ли си? — целуна я той по ухото с дежурния си поздрав и погали леко корема й, в който се спотайваше според него синът му. Като всеки нов баща и той не можеше да допусне мисълта, че първото му дете може да бъде момиче.
— Какво ще правиш днес, Тошко? — въпросът издаваше грижата на бъдещата майка и макар да беше зададен спокойно, бе приет като упрек. Той се намръщи и изхруска една филийка:
— Добре де, това е едва първия ми свободен ден, а ти вече вдигаш пара! Знаеш, че половин година ще ми плащат по малко пари, нали?!
— Няма да сме само двама, Тошко! За детето ще трябват много пари, а техните подаяния ще ни стигнат само за три-четири пакета „Хумана“ на месец.
Филийките вече не му се струваха толкова вкусни. Той отпи от кафето, стана и си нахлузи якето:
— Добре, гадже! Като първобитен съпруг ще изляза и ще убия с каменна брадва някой динозавър за вечеря! Ако не намеря, ще ти светна дежурния полицай на гарата. Той сигурно ще е по-жилав, но ти можеш да го изкиснеш в оцет като дивеч.
— Не си изяде закуската! — упрекна го жена му.
— Заради тебе! — използва възможността да и го върне той. — Не съм ти Чико, да ми мрънкаш като ям!
Мима не отговори, само демонстративно побутна и своята филийка, с което искаше да покаже, че и тя е обидена.
Навън мартенският вятър си играеше на криеница със слънцето, но когато облаците се отдръпваха за момент, ставаше почти топло и свежия мирис на земя и напъпващ живот събуждаше странни желания у него.
Тошко вървеше бавно към центъра на града и се опитваше да си спомни от кога не е играл футбол. Като ученик и в казармата риташе почти всеки ден, но откакто се ожени, му се струваше смешно да отиде да рита с хлапетата. Ако му паднеха от някъде повече пари, се канеше де си купи ракети за тенис и да ходи на кортове в края на града, но сега идеята му ставаше съвсем невъзможна.