— Е, с мен поне определено се разправи — съгласи се Артър. После тежко въздъхна и докосна мястото над сърцето си. Нямаше нужда да пита кой коментар го е засегнал най-тежко. „Само че никоя от тях не те е обичала“. За пореден път се удиви от тайните, които се криеха в душата на Артър Рейвън.
Стигнаха пазарния комплекс и Артър обиколи, за да може да спре точно на входа на „Мортън“, но на нея не й се слизаше. Беше решена този път да не стане причина за пореден вътрешен дискомфорт и й се искаше да му каже няколко утешителни думи, които бе приготвила специално за него след раздялата пред магазина в Сентър Сити вчерашния ден.
— Артър, не бих искала да човъркам раната, но трябва да ти кажа нещо с няколко думи. Онова, което ме засегна вчера, бе, че ти се чувстваш толкова отхвърлен. Уверявам те, от моя страна нямаше нищо лично.
Артър направи гримаса.
— Разбира се, че е лично. Това е възможно най-личното нещо от всички. Как иначе би го нарекла?
— Артър, ти не се замисляш за реалностите.
— Виж — каза й той, — имаш пълното право да ми откажеш. Не се чувствай неудобно, че си го направила. В крайна сметка светът е пълен с жени, които биха предпочели да не бъдат забелязвани заедно с мен.
— Артър! Изобщо не става дума за това. — Изненада се от убедеността в думите си. Не, Артър в никакъв случай не бе Прекрасния принц, но тя се придържаше към старомодния възглед, че красотата е привилегия на жените. В интерес на истината, външният му вид не я безпокоеше толкова, колкото ръстът му… все пак той беше десетина сантиметра по-нисък от нея дори когато тя бе на нисък ток. Но й беше приятно да бъде в компанията му. Този мъж бе роб на собствените си страсти. Той просто не можеше да се владее. Но съзнаваше този си недостатък. За сметка на това беше проницателен и непреклонен в отстояването си на правата кауза. Всъщност именно точно праволинейността му и отказът да се огъне пред лудостта на сестра си го издигаха допълнително в очите на Джилиан. Проблемът не бе в Артър, а в нея самата.
— Артър, струва ми се, че ти си този, който не би следвало да иска да бъде видян с мен.
— Заради ролята ти по делото?
— Защото това ще те опетни в очите на цялото съсловие, чието уважение е ключово условие за цялата ти кариера. — Тя го изгледа. — Как си мислиш, Артър? Я си представи вечеря с танци. Или коктейл, даван от фирмата ти. Как ще възприемат партньорите ти факта, че си в компанията на бивша затворничка, опозорила професията ти?
— Представям си кино — усмихна се той. — Тъмно е. Никой нищо не вижда. — Въпреки усмивката се долавяше, че разговорът започва да му става неприятен. — Джилиан, каза ми поне десет пъти, че съм мил с теб, и ето, сега ми връщаш услугата. Но разбираш ли, и за двама ни е ясно, че тук става дума за инстинкт. И аз виждам кристално ясно какво ти казва твоят инстинкт.
— Нищо подобно, Артър, и нека ти го заявя за последен път: няма такова нещо. Ти наистина си мил. А в моя свят любезността не е често срещана стока. Но ако се подам, това би означавало да се възползвам от теб, Артър. Само че ти няма да получиш онова, което заслужаваш. Защото никой никога не получава това, което заслужава.
— Приемам това за „не“. Не ме обиждаш. Повече на тази тема няма да говорим. Оставаме приятели. — Той натисна бутона до ръката си, за да й отключи вратата, и се постара да се усмихне широко. После пак подаде ръка. Беше успял да я вбеси и тя отказа да я поеме. Знаеше, че той ще възприеме това по възможно най-обидния за себе си начин.
— Значи договаряме се за вторник вечерта, нали така? — напомни тя. — По кое време? Къде ще се срещнем?
Устните му помръднаха, преди да й отговори:
— Не е нужно, Джилиан. На Сюзан ще й мине. И освен това за нея самата няма да е добре, ако я оставим да ни се качи на главата. Поне доколкото зависи от мен.
— Глупости — сряза го тя и слезе на тротоара. После се наведе през вратата и изчака Артър да я погледне озадачено.
— Оставаме приятели. — А след това си достави удоволствието да затръшне вратата.