— Заета ли си?
— За теб, Лари, съм винаги на разположение.
Голямата приемна пред нейния офис беше празна — помощниците й вече си бяха тръгнали. Телефоните бяха превключени на гласова поща, но нито един от тях не звънеше. Лари продължаваше да държи ръката си върху рамката на вратата. Беше го вкаменила интонацията й. И тя я бе доловила. Ако някой ги слушаше сега, или ако ги беше слушал онзи ден, в стаичката за свидетели, щеше да реши, че тя флиртува. „Силата на навика — помисли си тя. — Старата Мюриъл на мястото на новата.“ Човекът пред нея може вече да беше мъж на средна възраст с голям корем, но нещо в нея още помнеше чисто мъжката му привлекателност. Беше забавно, разбира се, да се почувстваш по-млада и по-жизнена и да усетиш соковете на младостта още веднъж в жилите си. Но беше и глупаво.
Разказа му как е протекла срещата й с Джексън. Лари също нямаше представа защо Колинс има нужда от имунитет.
— Предполагам — каза Мюриъл, — единствено защото се досеща, че няма да му го дам. Според мен Колинс и вуйчо му просто не са на една честота. Заплашвайки с Петата, той само иска да си гарантира, че няма да влязат в противоречие. Което е причината да отидем в Атланта.
— Ще отидем ли?
— Да, отиваме. Ще изискам призовка и ти ще я връчиш на Колинс веднага след като я издадат.
— А мога ли да разговарям с Колинс, след като адвокатът му изрично забранява това?
— Аз не мога да разговарям с лице, което се представя от адвокат. Но Джексън отказа да я връчи самолично. При това положение се налага служител на закона да посети Колинс и да му обясни призовката и естеството на съдебния спор. Ако той реши да разговаря с теб, въпреки съветите на адвоката си… е, вината няма да е твоя. — Мюриъл предвкусваше реакцията на Ейърс. Много добре знаеше как крещи след собствените си гафове.
Във вторник сутринта Лари бе на изхода за самолета и вече се чудеше какво да прави, когато Мюриъл се появи задъхана. За нея хващането на самолет, подобно на много други неща в живота й, се бе превърнало в съревнование. Ако стюардесата не затваряше вратата в мига, в който тя се появеше, Мюриъл бе убедена, че е загубила безценни минути.
— Как издържаш, по дяволите? — попита недоволно Лари, докато се наместваха на седалките. — Сякаш не ти стига стресът на летенето. — И двамата носеха по една пътна чанта, но багажниците над главите им бяха запълнени. Съдебното министерство на Джорджия, което им съдействаше в случая, бе обещало, че издаването на призовката няма да отнеме повече от час, само че Лари нямаше да може да се добере до Колинс преди края на деня. И понеже това съвпадаше с пиковия час, имаше сериозна опасност да се наложи да пренощуват. Лари натика чантата си под своята седалка и се оплака, че сега през целия полет ще има усещането, че се е наместил в къщичката на седемте джуджета.
— Съжалявам, Лар. Не можах да се свържа навреме с Клеър — дъщерята на Талмадж, сещаш ли се? Бях обещала да изведа внучето тази вечер.
— Надявам се да го приемеш като комплимент, но когато в главата ми зазвучи „през горичка по пътечка“, не бих казал, че виждам и твоето лице.
— Чувствам се много добре, Лари. Това е най-добрият шанс, отреден в живота ми, и аз просто се възползвам от него. — Дори само споменаването на момченцето й носеше сладостната тръпка, която тя винаги свързваше единствено с него… независимо дали беше около нея, или далеч. Лицето й ясно разкриваше мислите й.
— Осиновяване? — тихо попита Лари.
— Какво?
— Не ти ли е минавало през ума?
— О… — Тя спря и сложи ръка на сърцето си. — Преди три години едва не осиновихме едно момче. Негърче. Майка наркоманка. И всичко останало… знаеш как е. Но работата се провали. Едва не умрях от мъка. После… нали знаеш, както се казва, „Всяко зло за добро“. Истината е, че никоя от дъщерите на Талмадж не желае да му даде оценка по-добра от „среден“ като баща. Но дори и при това положение от време на време ми минават мисли пак да опитаме.
— Талмадж ли се дърпа?
— Е, не бих казала, че в него блика ентусиазъм. С неговите пътувания… ще се наложи да се справям сама. Сложно е.
— А сега, след като дъщерите му са пораснали, по-добре ли се отнася с тях?
— Те го приемат какъвто си е. По-важното е, че харесват мен. — И двамата се разсмяха. Точно отсъствията на Талмадж бяха обяснението на добрите й отношения с дъщерите му. Всички те разбираха, че Талмадж принадлежи на света, а не само на тях. На свой ред Мюриъл проявяваше разбиране и дори уважаваше ангажираността му, но не толкова в резултат на някакво възхищение, а защото в крайна сметка самата тя не бе много по-различна. Милите интимни моменти, на които се радваха много обикновени семейства — разходки в парка, избор на тапети, дори сексът — при тях бяха много по-редки. Най-тежко за Мюриъл бе понасянето на самотните мигове, когато стремежът й я разяждаше отвътре.