Само че подобни угнетяващи мисли не бяха добре дошли, както впрочем и целият този разговор. Ревът на двигателите им гарантираше само относително уединение. А и благодарение на някакъв атавистичен инстинкт тя усещаше, че има нещо дълбоко нередно в това да обсъжда Талмадж точно с Лари. Така че се върна обратно към работата.
— Добре — почувствал мислите й, каза той, — спирам.
Без да вдига поглед от масичката пред себе си, върху която бяха разстлани няколко чернови на различни присъди, тя каза:
— Ще се радвам, ако го направиш.
— Само…
— Какво пък сега?
— Знам, че не ми е работа — оправда се той.
— Нека това не те спира, Лари. Поне до момента не съм забелязала точно това съображение да е отравяло живота ти.
Той тежко издиша.
— Добре.
— Давай, Лари, довърши. И после край. Така че за последно… слушам те.
— Просто… когато те слушам да бъбриш с умиление за стария Талмадж, това ми напомня за начина, по който говореше за… как му беше името?
— Но кого?
— На бившия ти.
— Род? — Тя се засмя достатъчно високо, за да я чуят през пътеката, и един от пътниците на тяхната редица недоволно се размърда. Но наистина не можеше да има никакво сравнение. Талмадж беше титан, той беше институция. Род… Род си беше затъпял пияница. — Благодаря ти, Лари, че сподели с мен — каза тя и отвори следващата папка. Само че за нея разговорът не бе приключил, защото изведнъж си спомни как бе изглеждал Род по времето, когато го бе преследвала — бликащ от енергия и очарователен, а не някаква развалина, смачкана от леда в чашата си. Така че за секунда продължи мисълта на Лари и направи съпоставка: и двамата по-възрастни и разсеяни, и двамата нейни учители, и двамата светила в своята област, най-сетне и двамата с чувство за собственото си величие, което — така й казваше женската интуиция само скриваше язвите на вътрешните им съмнения. Студен юмрук се сви около сърцето й. Какво означаваше всичко това? Всичко? Нищо? Тя беше на четиридесет и четири и вече бе избрала пътя си, бе изградила живота си. Философът в нея й бе разкрил една фундаментална истина: животът не е идеален… Тя се облегна в седалката си, прогони по навик тези мисли и се съсредоточи върху работата.
Понякога на Лари му се налагаше да се качи на самолет, за да разпита свидетел или да докара екстрадиран убиец. Истината бе, че след Виетнам откъсванията от дома бяха престанали да му харесват. Преди да започне спортният сезон — за да не се налага да пропуска интересуващите го мачове — той завеждаше Нанси и децата във Флорида. Към това следваше да бъдат прибавени и мартенските пътувания на детективите до Вегас, където в продължение на четири дни всички се държаха като малолетни. Напиваха се, пръскаха пари на ротативните, обаждаха се на всяка служба за компаньонки в града, за да се интересуват за цените, а после се връщаха всеки към своя предишен живот и се чувстваха като избягали през оградата кучета, щастливи да видят пак познатата копанка храна. Но общо взето пътуването до Атланта не го радваше. Въздухът тук беше толкова гъст, че в него можеше да се плува. А и не се чувстваше уютно толкова близо до Мюриъл.
Приключиха в съдебната палата в два и половина, излязоха и почнаха да планират остатъка от следобеда с помощник областния прокурор Тейн и един следовател от прокуратурата на околия Фултън, който им бе придаден в помощ. Централата на Си Ен Ен и стадионът „Джорджия Доум“ се виждаха през каньона от подлези и надлези.
Четиримата бяха единодушни в мнението, че Лари и следователят, Уилтън Морли, ще връчат призовката на Колинс. Мюриъл щеше да чака в един кабинет в Съдебното министерство, без да изпуска клетъчния си телефон. Ако Колинс изведнъж изпиташе желание да поговори в отсъствието на своя адвокат, Мюриъл искаше да е подръка, за да документира показанията му, както предвиждаше редът. Ако Лари не й се обадеше, уговорката бе да се срещнат на летището за обратния полет.