— Когато той умря, исках и аз да умра. Мислех си да се самоубия. Разработвах най-различни схеми, начини, варианти. Обсъждах го с приятели. Обесване. Огън. Удавяне. Исках да скоча под влак… бях прочела „Ана Каренина“. След това почнах да се горя с цигари… на места, които не се виждаха. Но ми мина. Спрях да се държа като ненормална. Спрях да мисля като такава и дори спрях да си задавам въпроса защо се чувствам толкова ужасно. Хората правят необясними неща, докато израстват. Всички — без изключение. После ги надживяваме. Но нищо в преживяното от мен нямаше нищо общо с онова, което хората си представят, като казват „насилие над деца“. — Тя погледна ръката си и разбра, че е запалила втора цигара. Ръката със запалката не трепваше, но другата, с цигарата, се тресеше като листо, брулено от вятър. — Не съм разказвала това на никого, Артър — тихо каза тя. — На никого. — Беше седяла часове на групова терапия, беше чула какви ли не житейски истории и бе споделила всичко с Дъфи. Или й се струваше, че го е направила. Най-сетне намери куража да погледне Артър. Той я разглеждаше изучаващо.
— Ти нямаш представа какво става с теб, нали?
— Никаква — отговори тя. Най-после се бе сетил.
Той хвана волана и се намести по-удобно в седалката. Лицето му бе на сантиметри от нейното.
— Когато съдбата ти е отредила да израснеш край човек, толкова неспокоен, колкото беше баща ми, прекарваш значителна част от времето си в мислене кое от всички неща на света е най-страшното. Искам да кажа… от кое си струва да се страхуваш. — Той се протегна през нея, за да й отвори вратата, но погледът му не се откъсна от нея дори за миг. — И мога да ти кажа, че от теб не ме е страх.
23.
19 юни 2001
Телефонът на доктор Кеворкян
Когато Лари се обади на Мюриъл и двамата се разбраха да тръгнат за летището поотделно, минаваше 17:30. Отначало Морли и Лари пътуваха срещу трафика прибиращи се в края на деня и се движеха бързо. Проблемът се появи, след малко — по радиото съобщиха, че недалеч от Търнър Фийлд имало завъртял се напряко на платното тежък камион. Спряха. В седем без петнайсет клетъчният телефон на Лари иззвъня. Беше Мюриъл — обаждаше му се от нейното такси. Макар да бе тръгнала половин час по-рано от тях, в момента беше само на няколко километра по-близо до летище „Хартсфийлд“.
— Няма да стане — каза тя. В типичен за нея стил, вече бе изследвала всички възможности и бе съставила план. За полета на „Делта“ в 20:10 нямаше места, а в списъка на чакащите имаше осемнайсет души преди тях; смяна на компанията бе невъзможна, понеже билетите им бяха служебни, а специалните цени се поддържаха само от „Делта“. Така че Мюриъл бе поела нещата в ръцете си, беше резервирала места за един от първите полети на следващата сутрин и бе запазила две стаи в хотел до летището.
Лари стигна там петдесет минути след нея. Мюриъл беше във фоайето с багажа си и решаваше най-неотложните дела в офиса си от хиляда и петстотин километра разстояние. В случая с някакво гангстерско убийство, както можеше да се очаква, се бяха появили проблеми — всички свидетели, включително онези, които се охраняваха под ключ, за да дадат показания пред голямото жури, сега твърдяха, че погрешно са посочили обвиняемия. Съдията Харисън, изглежда, останал с впечатлението, че след напускането му на прокуратурата преди четирийсет години в наказателно-процесуалния кодекс не са настъпили никакви промени, се държеше невъзможно. Това изискваше специалното внимание на Мюриъл и когато тя най-после затвори клетъчния си телефон, бе разпоредила завеждането на специално искане до щатския апелативен съд, за да изяснят на Харисън каква е истината.