— И?
— Не му се отваря парашутът. Даването на имунитет е прерогатив стриктно на прокуратурата. На него това само би му помогнало да предостави на Апелативния съд нова информация.
— Няма да казваш на Артър нищо. Обещах на Колинс, че говорим стриктно извън протокола. За Артър или който и да било друг този разговор изобщо не се е състоял.
— Това означава, че не можем да го използваме срещу Колинс. Но сме длъжни да съобщим за него на Артър.
— Защо?
Беше сложно. Започна да обяснява логиката на глас. В правен аспект, стриктно погледнато, задължението да се съобщава за откриването на благоприятни за защитата обстоятелства се отнасяше само до процеса. Но понеже Колинс отказваше да даде показания, изявленията му пред Лари попадаха в категорията „неприемливи слухове“.
— Е? — попита Лари. — Какъв тогава е проблемът?
— По дяволите, Лари. Проблемът е, че той е умен. Това първо. Колинс ще се обади на Джексън. И ако се разбере, че не сме съобщили за това, ще изглеждаме ужасно.
— Колинс ще се похвали на Джексън: „Не казах на ченгето нищо“. Едва ли ще иска да даде на Джексън основание да го направи на нищо, че си е отворил устата. И освен това той наистина не ми каза нищо особено. Защо да си усложнява живота?
— Лари, ами ако Колинс казва истината? Ами ако наистина вуйчо му е натопил Роми и той всяка вечер пада на колене пред Исус и моли за прошка?
— Глупости.
— Глупости казваш? Невъзможно, а? Да не искаш да ми кажеш, че макар и за секунда не ти е минавала мисълта, че Ерно може и да казва истината?
Той махна с ръка във въздуха, за да прогони демона на абсурда.
— Тоя тъп задник си призна, Мюриъл. И го направи пред очите ти.
— Лари, този човек е толкова тъп, че не може да си намери гъза с две ръце.
— Какво означава това, по дяволите?
За щастие в този момент сервитьорката пристигна с вечерята, сложи чиниите на масата и се забави, за да си побъбри с тях. Беше момиче от селска Джорджия, а акцентът й бе като изваден от „Отнесени от вихъра“. Когато отиде да им донесе още по едно, Лари вече беше омел половината си пържола и отказваше да погледне Мюриъл. Тя знаеше, че не е проблем да изясни нещата с него, но имаше задължителен ред или по-скоро служебна йерархия. Полицаите мразеха, когато прокурорите вземат решения, които те трябва да изпълняват. За адвокатите всичко бе думи: думите, които произнасяха в съда, пишеха в бележниците си или четяха в полицейските сводки. Но за полицаите това бе животът. Тяхната работа се вършеше с пистолет на кръста и пот, стичаща се чак до гащите им под бронежилетките. Свидетелите, които в съда изглеждаха смирени и готови да отговорят на всички въпроси на прокурора, биваха измъквани от такива свърталища, че полицаите не знаеха кое за тях е по-важно: да мислят за куршума или да се пазят от СПИН. Полицията живееше в гаден свят и играеше по гадните му правила, защото иначе нямаше как. За прокурорите да отстъпиш дори пред свястно ченге като Лари означаваше да се стимулира непокорството.
— Искам да ми обещаеш, че няма да превръщаме това в бункера на Хитлер — каза тя след малко.
— В смисъл?
— В смисъл, че държа да не сме предубедени. Поне в известна степен. Лари, длъжни сме да допуснем вероятността, колкото и малка да е тя, че може да сме сбъркали. Никой не е гарантиран. Светът е лош. Животът е скапан. Системата не е идеална. А най-малко сме идеални ние.
Този начин на разсъждение не му допадаше.
— Не сме направили никакви шибани грешки.
— Не те атакувам, Лари. В тази професия от нас се очаква да сме безгрешни. Такъв е стандартът. Извън допустимото съмнение. Сигурност от правна гледна точка. Но дори ако правим всичко по силите си и преценяваме по най-добрия начин, на който сме способни, резултатът не е гарантирано идеален. Нали разбираш, всичко е възможно.
— Не е възможно. — Въпреки че бе надебелял, вените по якия му врат бяха изпъкнали до пръсване. — Той е виновният. Познавал е две от жертвите. Има мотив за тях. Знаел е къде се намира оръжието на престъплението, преди ние да научим. Закопчахме го с медальона на Луиза в джоба му. Той е нашият човек и няма да ти позволя да ми се държиш като Дева Мария. Ще се провалиш по този начин, но ще провалиш и мен.
— Лари, пет пари не давам за шума, който вдига Артър, а честно казано, и съдията не ме плаши. Нима мислиш, че ще се дистанцирам от тройно убийство? Че ще обърна гръб на Джон Леонидис или на онези две момичета? Погледни ме в очите и ми кажи, че вярваш, че мога да постъпя така!