Тя се обади на колежка, че взема почивката си, и го поведе към тоалетните. Предложи да му държи куфарчето. Обясни му, че надолу по ескалаторите има кафе и ще го чака там.
След няколко минути, надявайки се най-сетне да се успокои, Артър се разглеждаше в огледалото над умивалниците в мъжката тоалетна. Косата му беше залепнала и под ярката светлина на флуоресцентните лампи изглеждаше като разлято мастилено петно. Подгизналият му сив костюм изглеждаше черен. Сега разбра защо Джилиан бе подскочила, когато се бе появил така изненадващо пред нея. Та той приличаше на току-що изтърколил се от канавката бездомник.
Излезе, обади се на Памела и я увери, че новините са точно толкова лоши, колкото звучат, после взе ескалатора надолу към малкото кафе, което „Мортън“ бяха отворили неотдавна в пореден опит да задържат клиентите си в магазина колкото се може по-дълго. Днес идеята работеше. Макар обедната почивка отдавна да бе отминала, повечето от малките бели масички бяха заети от жени, дошли да изчакат тук преминаването на бурята. Пликовете с покупки стояха при краката им.
Джилиан седеше недалеч с гръб към него и довършваше цигарата си. Кой знае благодарение на какъв механизъм това премахна част от шока след думите на госпожа Кариер. Въпреки че му ставаше все по-студено и независимо от пълното му объркване, Джилиан, като личност, продължаваше да му внушава едновременно глад и възбуда. Но не можеше да се преструва, че тя не бе постигнала това с разкритията си при последната им среща. Защото той осъзнаваше, че е преследван от образа на горящата тялото си с цигари демонизирана тийнейджърка. Можеше да я види съвсем ясно в съзнанието си: смъртно бледа и слаба, как опира огънчето до вътрешната страна на ръката си, запазвайки тържествения си израз въпреки болката и противната остра миризма на собствената й изгоряла плът.
Образът го накара да застине. Артър знаеше, че е човек на безкрайните неудовлетворени мечти. Но върху картината на вечния страдащ младеж се бе наложила втора — тази на мъжа на трийсет, в който се бе превърнал, и този мъж не беше нито дете, нито глупак, а някой, започнал да се учи от грешките си, вместо да ги повтаря до втръсване, човек, способен не само да овладее копнежите си, но дори да ги загърби. През последната седмица и половина, откакто бе спрял да ходи в кантората, бе мислил често за Джилиан. Да, сърцето му се изпълваше, да, той бе анализирал до затъпяване всичките си разговори с нея и дори ги бе украсявал с лукави забележки от своя страна, забележки, породени от работещия на високи обороти мотор на неговите фантазии. Но пулсът му бе забавил хода си, защото Артър бе осъзнал рисковете. Познаваше страстта добре, но не бе така свикнал с мъката.
Разводът го бе оставил безутешен. Но истината бе, че се бе оженил за Маря просто защото тя се бе съгласила да го допусне до себе си. Беше много симпатична. А Артър бе изненадал дори себе си с похотливостта си. И въпреки това през нито един от около четиридесетте дни съвместен живот не бе имал нито за миг чувството, че започва да я разбира. Не можа да я накара да затваря вратата на тоалетната, както и да се наслаждава на американската храна. Защо никой не му бе казал колко е трудно да обясниш себе си на човек, израсъл без телевизор, който има само смътна представа кой е Ричард Никсън, да не говорим за Фара Фосет или куба на Рубик? Всеки миг бе изненада, особено последният, когато тя му бе съобщила, че го изоставя заради някакъв провинциалист, при това не какъв да е, а… плочкаджия!
„Как можеш да ме изоставиш? — беше я попитал той. — Мен и нашия живот?“
— Тва? — бе отговорила тя. — Тва е нищо.
Беше отвратително. Но Джилиан — жена, към която се домогваше по толкова възвишен, макар и несъмнено глупав начин — представляваше много по-голяма опасност. В този свят той не притежаваше почти нищо. Но не бе съвсем така — притежаваше Душата си, своята крехка и лесно ранима душа. Човек, толкова смачкан и компрометиран, колкото бе Джилиан, човек, оставил се да бъде победен от собствените си демони до такава степен, че да падне до пиянство, престъпност, кръвосмешение и Бог знае още какво… подобен човек можеше да бъде непредсказуем като Сюзан. Беше казал на Джилиан, че не се страхува от нея. Смело… и дръзко. Само че след това бе осъзнал, че не е съвсем вярно. В късните следобеди, когато се откъсваше от бюрото си, обръщаше поглед към реката и оставяше съзнанието си да полети по пламналата в оранжево вода, мисълта за Джилиан бе водила след себе си и съвсем ясната представа за начина, по който любовта може да се превърне в катастрофа.