Застанал в сутерена на „Мортън“, той премисли всичко за пореден път. След това направи крачката напред. Можеше да бъде само себе си, а това означаваше да преследва докрай шанса да бъде с някой, за когото е мечтал, и да прескочи някак непреодолимата дистанция между образа в съзнанието си и действителния човек. Защото Артър твърдо вярваше, че също както на храна, здраве и подслон, всеки има право на това.
Джилиан запали трета цигара. Напоследък ги бе намалила до кутия на ден, но последните няколко срещи с Артър я бяха изнервили и сега пушеше повече. Не че това беше толкова лошо, неприятното бе, че имаше нужда от подкрепата на никотина. Беше ги отказала още в училище, а после бе пропушила наново в Хейзълдън, когато я бяха хоспитализирали. На срещите за групова терапия „Анонимни наркомани“ пък всеки държеше цигара. Тя знаеше, че сменя една пристрастеност с друга и че новата е почти също толкова смъртоносна, а на всичко отгоре и не така забавна, но такива бяха условията на живота, когато го живееш ден за ден.
Обърна се и видя Артър да идва. Беше дълбоко умислен. Имаше да му казва нещо важно и затова дори не го изчака да седне.
— Не трябва да се отказваш, Артър. — Но ъгълчетата на устата му бяха увиснали. Той седна до нея видимо обезсърчен. — Нямам правото да ти давам съвет — продължи тя, — но все пак те моля да ми позволиш. До момента си свършил много добра работа. Щом досега е имало един неоткрит свидетел, възможно е да има и още.
Докато го бе чакала, отначало се беше разтревожила за него. След като го бе посетила у дома му, след като се бе запознала със Сюзан, след като бе изслушала изпълнените му с възхищение разкази за баща му, бе пожелала да му се случи нещо хубаво, не заради друго, а просто защото той го заслужаваше. Провалът в делото Гандолф щеше да е незаслужен удар.
Но онова, което я изправи отново очи в очи с онази Джилиан, така често шокираща самата себе си, бе острото й разочарование при новината, донесена от Артър. Всички, някога вадили си хляба с правораздаване, знаеха старата максима, че обвиняемите най-често заслужават наказанието си. Но въпреки това, докато бе седяла и пушила, а пепелта в пепелника се бе увеличавала, тя постепенно — и изненадващо спокойно — бе разбрала, че иска освобождаването на Роми Гандолф. Искаше нейната присъда — подобно на много други нейни преценки от онзи период — да се окаже грешка. И да бъде поправена. Защото най-сетне бе разбрала окончателно: за нея новият живот за Гандолф се отъждествяваше със собственото й възраждане. Така че тя зависеше от Артър, този нов рицар на честността… нейния рицар. Защото такъв бе Артър. Човек, на когото можеш да разчиташ. Непорочен. А може би най-изненадващото във всичко бе това, че тя не искаше да вдигне ръце и да се откаже. Не се чувстваше задължена, но бе решена да го върне към живот.
— Проблемът е — обади се той, — че вярвам на Женевиев. Аз просто й изтръгнах думите от устата.
— Но ти вярваше и на Ерно. Мислиш ли сега, че той е лъгал? — Изглежда, не се бе замислял върху това. — Трябва ти време, Артър. За да говориш с клиента си. И с Ерно.
— Така е.
— Не се отказвай. — Тя хвана двете му ръце върху масата. Усмихна му се окуражително и малко неуверено, по детински, и той отговори на усмивката й. Кимна й, после пъхна ръце дълбоко под мишниците си. Каза й, че умира от студ и че трябва да се прибере, за да се преоблече. Не беше трудно да му повярва — ръцете му бяха като лед.
— Извини ме, Артър, но като те гледам, се чудя дали можеш да мислиш за работа в това състояние. Или се държа като грижовната баба?
— Няма нищо… ще взема такси.
— Ще бъде голям късмет да намериш в такова време. Къде ти е колата? Не е проблем да си взема почивката. — Артър се колебаеше, затова тя се обади по вътрешния телефон на Ралф и той й разреши да излезе. По време на бурята едва ли щяха да се изсипят навалици точно на щанда за козметика. — Хайде, Артър — повика го тя. — Сигурна съм, че безпокойствата какво ще се случи на хубавата ти кола в моите ръце ще те отвлекат от грижите.
Мястото, където паркираше Артър — плащаше месечен абонамент, — беше на половин пряка. Стигнаха дотам по свързаните подземни пасажи с магазини, съединяващи сградите в тази част на Сентър Сити. Самият паркинг бе под един от по-новите небостъргачи и от него се излизаше на Лоуър Ривър, крайбрежната улица, минаваща под Ривър Драйв. Новодошлите в града не можеха да разберат смисъла от този път, както и Джилиан, която не бе идвала тук поне от десетилетие. Всъщност Лоуър Ривър бе замислена като алтернативен път за отбиване на камионите от централните улици на Сентър Сити, понеже даваше достъп до товарните рампи на големите сгради. Идеята бе добра и работеше, но самият път криволичеше, а местата, през които минаваше, изглеждаха сюрреалистично. Мъждиви улични лампи светеха тук по двайсет и четири часа в денонощието, а с годините бездомниците бяха направили от тези места свое основно убежище. Разкапани кашони и мръсни изтърбушени матраци бяха струпани между бетонните подпори, поддържащи естакадите на Ривър Драйв. През пукнатините между отделните елементи на пътното платно се стичаше дъжд, мръсни хора в окъсани дрехи се шляеха между колоните — изглеждаха като извадени от „Клетниците“.