Артър не можеше да се отърси от днешната катастрофа.
— Чувстваш ли се реабилитирана? — поинтересува се той.
В никакъв случай, Артър. Абсолютно не.
— Така ли? След вниманието, което ти отделиха в пресата, ми се струваше, че имаш право да изпитваш известна горчивина.
— В такъв случай беше много мъжествено от твоя страна да дойдеш и лично да ми съобщиш за случилото се. Честно казано, по-скоро бих очаквала ти да си последният, от когото вих го чула.
Джилиан шофираше с неувереността на възрастна жена — въртеше волана силно, използваше спирачките често и следеше лъсналата под дъжда пътна настилка, сякаш наблюдаваше минно поле. Въпреки това, когато спираха на светофар, скришом погледаше към Артър. В сегашното му състояние му трябваше известно време, за да се досети, че тя намеква за случилото се между нея и брат й, за което му бе разказала последния път.
— Точно обратното — побърза да каже той, когато разбра подтекста на думите й. — Мислех си, че може аз да съм те обидил с онова, което ти казах, като слезе от колата.
— О, сигурна съм, че беше прав, Артър. Може би просто аз се опитвах да коригирам високото ти мнение за мен.
— Ти правиш така, че никой да няма шанс за успех с теб. Знаеш го, нали?
Едва сега тя осъзна колко силно е стиснала волана.
— Чувала съм това и преди. Това не означава, че предупрежденията ми не са били за твое добро, Артър. Всъщност по-скоро ги оправдава.
— Така е — съгласи се той. — Чух всичките ти предупреждения. Но аз никога не съм си представял, че си безпогрешна, Джилиан. Само те намирах за силно привлекателна.
— Привлекателна? От къде на къде?
Усещаше го, че я гледа втренчено. Приближаваха се към апартамента му и Артър й даде указания, видимо раздразнен. Причината, изглежда, бе в това, че отново го поставя под лъча на прожектора. Все пак й отговори:
— Мисля, че ти си много умна и много красива, което с нищо не се различава от онова, което всички останали мислят за теб, Джилиан. Знаеш какви мисли събуждаш у мъжете, така че поне не се преструвай.
— Искаш да кажеш сексуално привлекателна? — поиска да се увери тя. По някаква причина фактът, че седи зад волана, я предразполагаше към прямота. Или може би беше заради безпогрешния й инстинкт да държи всички на разстояние? Все пак смяташе, че донякъде е права.
— Казваш го, сякаш не го одобряваш. Само че това е факт от живота, нали?
Артър посочи без думи блока, в който бе апартаментът му, и Джилиан отби с облекчение. Вече можеше да се обърне и да го погледне.
— Това е в основата на всичко, нали? Сексът?
Наранен, той направи гримаса. Вече съжаляваше за всичко. Тя го виждаше върху лицето му. Този разговор… И всичко друго, което бе казал досега и което го бе направило мишена за грубия й език.
— Почакай малко — обади се той. — Не виждам какво нередно би имало да кажа сега „да“. Искаш да разложим всичко на основните компоненти? Добре, аз бих искал да правя любов с теб. Не веднага… някога. Ти си много привлекателна жена. Аз пък съм мъж. Това са първични инстинкти. Разбери, не искам да кажа, че това ще стане днес, утре или в близко бъдеще. Искам да те опозная. И ти да опознаеш мен. Искам да ме разбереш и харесаш в такава степен, че сама да го пожелаеш. А сега можеш да се надсмееш и над това, Джилиан. — Той отвори вратата на колата, но тя посегна и го спря.
— Няма да се надсмивам над нищо, Артър. Но и в моите думи има логика.
— В какъв смисъл?
— Какъв беше изразът? „Влюбване“? Ти се ловиш за образи, които сам си си създал, Артър. Образи отпреди не знам кога. Ти не ме виждаш такава, каквато съм.
— А може би те виждам по-ясно, отколкото ти самата можеш да видиш себе си.
— Има много неща, които не знаеш, Артър. — Тя погледна към улицата, сгушена под раззеленилите се извити клони на големи стари брястове. Листата почти не позволяваха на дъжда да проникне под тях. На устните й бе думата „хероин“, но ако разкажеше тази история сега, Артър щеше да заподозре, че го прави както предишния път, когато драматичното споменаване на Карл моментално го бе отблъснало. — Много… — повтори тя. — И това ме плаши.