За миг тя отвори очи и видя пред себе си блестящото му теме. Няколко непокорни косъмчета стърчаха едно до друго и тя с мъка потисна фаталния импулс да се засмее. Отклони погледа си… искаше да се получи, насили се да изживее само усещането и бавно се отпусна върху вълната на наслаждението. Няколко пъти дисциплинирано й съзнание се опитваше да поеме контрола, но всеки път тя успешно се преборваше с него и всеки следващ път се получаваше все по-лесно, така че към момента, когато го почувства в себе си, вече можеше да сподели удоволствието. „Това е животът“, помисли си тя. Тези забравени удоволствия бяха реката, напояваща онова забравено нещо на име живот. Тя се понесе нагоре по сребърното течение и дори не забеляза момента, в който бе посегнала към него, но вече бяха съединени, страната й бе долепена до рамото му, краката й бяха закопчани на гърба му, а тялото й реагираше на неговия ритъм.
По-късно той вдигна щорите, за да пусне светлина. Тя заслони очите си, но видя, че стои изправен пред нея и я разглежда.
— Наистина си много красива — прошепна той.
— Аз съм една от онези жени, Артър, които изглеждат най-добре облечени. — Беше прекарала часове в критични самооценки пред огледалото и знаеше какво виждат очите му. Беше покрита с лунички и толкова бяла, че краката й буквално синееха, имаше дълги крайници и малки гърди.
Любопитното при Артър бе, че той изглеждаше доста по-различен. Вярно, около корема му имаше излишна плът, но си личеше, че прекарва част от свободното си време в салона. Издутото му тяло бе по-скоро резултат на изпъкналия му гръден кош. Имаше тесни бедра, тънки като на птица крака и хубави здрави ръце. Освен това беше най-косматият мъж, когото бе виждала. Без дрехи изглеждаше енергичен и бърз. Органът му, загубил ерекцията си, блестеше сред окосмението като крушка. Беше в стила на останалото от Артър: по-дебел от средното, но не особено дълъг. Артър легна на леглото до нея и продължи да я разглежда. Тя протегна ръка, наведе се и лапна цялото „нещо“. След секунди то се уголеми.
— Не още — тихо каза той.
Но тя не го пусна. Вместо това се зае с него с подчертана нежност, нежността, която той й бе показал, и след малко ерекцията му бе пълна; после тя хвана пениса му като пръчка и започна да гали с него лицето си, очите, бузите, устата… и отново го пое. Когато го пусна, той падна до нея и заспа.
Тя вдигна падналото до леглото одеяло и се зави. Загледа се в стария полилей на тавана. Гледаше го, без да го вижда, защото се вслушваше в собствените си усещания. Времето течеше. Когато Артър проговори, разбра, че се е събудил, без да го е усетила.
— В Библията е казано добре.
— Библията? Това ли е, за което си мислиш, Артър?
— Да. — Тя затвори очи. Щеше да е ужасно, ако този скъпоценен момент се опорочеше от тирада или се изродеше в проповед. Той продължи: — Да… Мисля си за онази фраза: „И той я позна“.
— Това е заради гръцкия.
— Така ли? Е, вярна е. Нали?
— Познаваш ли ме, Артър?
— Понякога да. Познавам нещо съществено в теб.
Тя се замисли и намери идеята за нелепа. Никой не я познаваше. Тя самата не се познаваше.
— Какво тогава знаеш за мен?
— Зная, че си страдала през целия си живот, също като мен. Зная, че ти е писнало да бъдеш сама. Така ли е?
— Нямам представа — призна тя.
— Искаш уважението, което заслужаваш — продължи той. — Нуждаеш се от това.
Тя седна в леглото. Разговорът я караше да се чувства неловко.
— Не мисли. — И го целуна. — Можеш ли да го направиш още веднъж?
— Имам големи резерви — отвърна й той. — Събирал съм ги цял живот.
— Защото искам да го направим пак.
Когато свършиха, тя отиде в малката баня на Артър. Този път той се бе представил много по-добре. Всеки път, когато бе помръдвал, в тялото й се бяха развихряли забравени усещания. Беше пъшкала, беше викала, стенала, а накрая я бе помел оргазъм със сила, достойна за скалата на Рихтер. Беше се разлюляла на върха като гнездо на дърво, беше загубила представа за времето и само бе се молила това да не свършва, а когато го бе пуснала, го бе направила само защото знаеше, че в следващия миг ще припадне.
Краката й трепереха така, че се питаше дали ще може да стои на тях. „А колко обикновен изглежда“ — помисли си тя. Колата му ставаше за Бевърли Хилс, но банята му беше като в блок, даван под наем. Умивалникът се крепеше на хромирани крака. Кой знае кога някой бе монтирал над казанчето завеска и губер по перваза на чинията и тя седна на него, спомняйки си миговете на екстаза. За своя изненада се разплака. Беше смаяна… смаяна от емоцията, която бе разтърсила тялото й, и от думите, излезли от устата й.