Той спря и я загледа. Тя обмисляше чутото и със свити устни оценяваше скритите възможности.
— Окей — каза Мюриъл накрая. — Да извикаме сега глашатаите. И няколко свидетели.
— Защо?
— Щом толкова настояваш да го чуеш, ще ти кажа. — Тя сложи ръка на рамото му. — Ти беше прав. Или поне беше доста близо. Не, прав си. — Тъмните й очи блестяха като диаманти. — Ти си винаги прав, Лари. — Настъпи неловка пауза и тя свали ръката си от рамото му. — Прав си — повтори тя решително и хвърли пощата на писалището си. — Е, сега щастлив ли си най-после?
Лари установи, че не е напълно щастлив.
— Нещо ме човърка за онзи, дето е продавал билетите. Фараона.
— Какво?
— Не знам. Но много ми се иска да мога да му прочета правата. Ако Фараона е голяма клечка, може да отрече всичко, което ни каза Женевиев, особено ако Артър се добере до него преди мен и го осветли как стоят нещата.
— Тогава да го намерим.
— Предполагам, че Фараона е някакъв гангстерски прякор, нали така? — Мюриъл бе на същото мнение. — Ще се обадя на момчетата в „Организирана престъпност“ — замислено продължи Лари. — Те вече ми помогнаха за връзката на Ерно с ГИЗ.
— Ти да не си вземал хапчета за поумняване напоследък?
— Ако бях толкова умен, щях да се сетя да сложа колелца на куфарите. Сещам се за това само когато тръгвам за летището.
Мюриъл се засмя, съблече жакета си и остана по рокля без ръкави. През лятото в прокуратурата рядко ставаше под двайсет и седем градуса и не помагаха никакви климатици. Раменете й се белеха. Когато отново погледна Лари, лицето й бе съвсем сериозно.
— Не, Лари, ти си умен — тихо каза тя и добави: — Ти просто разби света ми в Атланта. — Не бяха говорили за Атланта — нито в самолета на връщане, нито през дните после и Лари нямаше никакво желание да говори за това точно сега. Ако се наложеше, щеше да се оправдае с пиенето и толкоз. Когато тя продължи, той изпита облекчение, че темата е съвсем различна: — Онзи знак на равенство, който постави между Род и Талмадж… Не мога да избия това от главата си.
— Не трябваше да го казвам.
— Вярно е — съгласи се тя. — Прав си, не трябваше да го казваш. Но онова, което се питам, е защо изобщо ми го каза, а не дали е трябвало, или не. Идваш значи и ми заявяваш: „Не ти завиждам“. Какво беше това, Лари?
— Не съм сигурен, Мюриъл. Мисля… смятах, че съм прав.
— Добре де, какво спечели от това? Или какво спечелих аз, да кажем?
Изведнъж Лари се почувства адски гузен.
— Съжалявам, Мюриъл. Честно… Трябваше да си държа устата затворена.
Но това очевидно не беше отговорът, който й трябваше. Тя го изгледа продължително, после погледът й омекна и съвсем нетипично за нея в него се появи тъга.
— Ама наистина, Лари — прошепна тя, — кога стана толкова умен?
— Просто те познавам, Мюриъл. Не зная много. Но теб те познавам.
— Сигурно е заради това — съгласи се тя.
Имаше в Атланта един момент, когато Лари си бе помислил, че и на нея й се иска колкото на него, и от начина, по който го гледаше сега, започваше да усеща същото. Какво ли означаваше това, по дяволите? Нищо хубаво, реши той. Взе нещата си от шкафа, в който ги бе оставил, прибра си папката и демонстрирайки отчайваща синоптична непрозорливост, извади сгъваемия си чадър. Беше с размера на полицейска палка и той й го показа.
— Както виждаш, не съм толкова умен, колкото си мислиш.
Тя седна зад писалището и се залови за работа, но решително поклати глава, за да изрази несъгласието си.
27.
29 юни 2001
Врагът
— Той ще ни обясни — каза Памела на Артър, когато той я взе в шест сутринта за поредната експедиция до Ръдярд. Беше успяла да убеди себе си през нощта, но Артър подозираше, че дори тя не вярва напълно в това. След девет месеца стаж в големия град в нея вече започваха да се долавят наченки на скептицизъм. Противници я бяха лъгали, съдии бяха отсъждали несправедливо… няколко пъти дори бе изпуснала горчиви подмятания по отношение на мъжете.
Но тази сутрин той не беше в настроение да се кара с никого на тема какво е възможно и какво не. Подкара колата. Сърцето му летеше. Точно в тази секунда една красива жена с ръждивочервена коса спеше в леглото му, жена със стройни рамене и златни лунички по гърба. Той, Артър Рейвън, се бе докарал до пълно физическо изтощение от любов с жената, която желаеше, не… жената, която бе желал от толкова време, че самият й образ се бе превърнал в олицетворение на желанието. Двамата с Памела започнаха разговор за случая, но мислите му непрестанно се връщаха към Джилиан и трябваше да полага върховно усилие, за да спре щастливия смях да не избълбука нагоре в гърдите му.