— Медальона?
— Да бе. Даде ми го, та да си трая, щото аз се бях ядосал много и я беше страх да не чуе някой, че щеше да си загуби работата. Каза, че герданът й бил най-скъпото нещо, щото в него имало снимки на дъщерите й като малки и че така съм щял да съм сигурен, че ще ми даде пари. Ама не се стигна дотам.
— И ти я уби — напомни Артър.
Роми се изправи на стола си. После се намръщи — и го направи съвсем естествено, въпреки съмненията на Артър.
— Сега и ти ли мислиш така? Сдушил си се с полицията.
— Не ми отговори, Роми. Попитах те дали ти си убил Луиза.
— Не, по дяволите, не. Аз не мога да убивам. Само се ядосах, че ме беше изложила пред моя човек, Фараона, нали се сещаш.
Роми опита всички нескопосани малки номера, които бе научил през объркания си живот, за да ги подмами да му вярват. Усмихна се плахо, помаха с тънката си ръка, но понеже Артър продължаваше да го гледа изучаващо, накрая се върна към сепнатото си изплашено изражение. Докато разглеждаше клиента си със съсредоточеност, достойна за разшифроването на криптограма, Артър изведнъж се сети за Джилиан… не толкова за молбата й да се лови и за последната сламка надежда, колкото как бяха правили любов. И изведнъж почувства, че да защитава Ромитата от неприятностите, които ги спохождаха, е част от това. Тези хора бяха неговите хора, защото, ако не беше баща му, той спокойно можеше да бъде Роми. Сюзан беше Роми. Планетата гъмжеше от същества в нужда, неспособни да се защитят, и бе прекрасно, че законът повеляваше да се зачита достойнството им. Артър усещаше, че се нуждае от тези две неща в живота си: любов и цел. И сега, след като бе намерил благодарение на някакво чудо и двете, не знаеше дали някога ще ги изпусне.
И затова искаше да повярва на Роми със същото отчаяние, с което бе искал любовта. Но не можеше. Роми бе разполагал с мотив да убие Луиза. И бе заплашил, че ще го направи. И после, когато го бяха заловили с медальона в джоба, беше признал, че го е направил. Всичко това просто нямаше как да е случайно стечение на обстоятелства.
Докато Артър размишляваше, Памела го наблюдаваше със свито сърце, сякаш имаше нужда от неговото разрешение да се надява. Той леко помръдна брадичка, за да й покаже до какъв извод е стигнал. Погледът, който тя му върна, беше изпълнен с примирение. И именно тя зададе важния въпрос на техния клиент:
— Защо не ни каза това, Роми? Защо не ни разказа всичко? Разговаряли сме с теб за случая един бог знае колко пъти.
— Но вие не ме попитахте. Аз казвам на адвокатите, само к’вото ме питат.
Това беше стандартното извинение на Роми винаги, когато вярата в простодушието му се изпаряваше или по-точно, когато биваше свалена поредната от многото му маски. Той можеше и наистина да е с коефициент на интелигентност седемдесет и пет, но знаеше как да мами. Изглежда, още в началото бе почувствал как ще се отрази на ентусиазма на Артър и Памела истината за Луиза. Знаеше това, защото се беше убедил на собствен гръб какъв е ефектът, след като беше споделил с предишните си адвокати за препродажбата на крадени самолетни билети, за изваждането му от играта и за заплахата да убие Луиза. Когато бе поел делото, Артър бе взел решение да не се опитва да разбули тайната на взаимоотношенията на Роми с който и да било от предишните му адвокати: изхождаше от мотото, което бе споделил с Памела още първия ден, когато се бяха срещнали с Роми: „Нов адвокат, нова история“. Само че вече нямаше никаква мистерия и това защо съдебният защитник на Роми бе пледирал за невменяемост, както и защо никой от последващите служебно назначени защитници не се бе опитал да подложи на съмнение вината му. С натрупаното по неволя „затворническо образование“ за Роми не беше никакъв проблем да прочете какво е изписано върху лицата на сегашните му адвокати.