„Луиза, сега ти си моето момиче. И аз ще се погрижа за теб.“
Лари се качи горе и тръгна да търси Гриър, за да види дали ще може да го убеди да включи Мюриъл в случая. Докато обикаляше из заведението, спря до масичката, на която едно момче от криминолозите, още хлапе, казваше се Браун, подреждаше съдържанието на чантичката на Луиза.
— Нещо интересно? — попита той.
— Адресната й книжка — отговори късо Браун и запрелиства с латексовите ръкавици страничните, за да даде на Лари възможност да разгледа.
— Красив почерк — отбеляза Лари. Останалото бе обичайната бъркотия: ключове, касови бележки, ментови бонбонки. Под корицата на чековата й книжка Браун посочи два презерватива с вазелин, в същата червена опаковка, каквато бяха намерили в гънките на бикините й. „Какво, по дяволите, може да означава това — запита се Лари, — освен че Луиза е обичала да се чука? А може убиецът да ги е намерил, докато е ровил из чантичката й, и това да му е дало идеята, без да е имал това намерение преди.“
Едва ли щяха да реконструират всичко до най-дребните подробности. Лари беше научил този урок. Миналото си бе минало и винаги убягваше както на паметта, така и на най-прецизните технологии на криминолозите. А освен това нямаше значение. Съществената информация бе достигнала до настоящето: трима души бяха убити. Без достойнство. В ужас. И някакъв жесток изрод бе изпитвал удоволствие при всяко натискане на спусъка.
Застанал точно там, където бе убита Луиза, Лари затвори очи, за да се пропие с атмосферата на това място. Беше сигурен, че някъде, със сигурност недалеч от тук, в същия този миг един човек е усетил мигновено пробождане в сърцето.
„Ще те намеря, мръснико“, обеща му Лари.
3.
4 май 2001
Бивш съдия
Джилиан Съливан, четиридесет и седем годишна, неотдавна освободена от Федералния затворнически лагер за жени в Алдерсън, Западна Вирджиния, седеше с цигара в устата в едно малко кафе в Сентър Сити — така наричаха централната част на града — и чакаше идването на Артър Рейвън. По време на разговора им по телефона Рейвън — тя го познаваше отпреди повече от десет години — специално бе отбелязал, че иска да говори с нея по делови въпроси. Също като другите, той очевидно не искаше тя да остава с впечатлението, че ще я утешава или ще й обещава морална подкрепа. Вече съжаляваше — и това не й бе за пръв път, — че се е съгласила на срещата, когато видя Артър да нахлува през стъклената врата на ресторантчето, стиснал под мишница кожена чанта.
— Съдия — каза той и подаде ръка. Още първата му дума й прозвуча фалшиво. Дори преди изпадането й в немилост той едва ли щеше да се обърне към нея по този начин, когато бяха насаме.
— Забрави ли, че съм Джилиан, Артър?
— Извинявай.
— Толкова е неловко… — Тя загаси цигарата си, понеже се сети, че димът може да го дразни. „Вътре“ никой не се оплакваше от дима. Там това бе привилегия.
В годините на своята кариера Джилиан бе извървяла пътя от прокурор през съдия до адвокат по наказателни дела. Примерът беше краен, но дори нейната странно развила се кариера отразяваше същността на работата като защитник в областта на наказателното право, където ежедневието можеше да се оприличи на театър с постоянен актьорски състав и променлив репертоар, защото всеки адвокат имаше възможност да изиграе всяка роля. Прокурорът, срещу когото се налагаше да защитаваш в съдебната зала, при следващата ви среща сядаше на свой ред на скамейката, а десет години по-късно вече имаше частна адвокатска практика и най-безсрамно отмъкваше клиентите ти. Беше си истинско шоу, по време на което се създаваха приятелства — те или укрепваха, или се забравяха с годините, но всеки шумен провал, както и всеки голям успех, оставаше навеки в колективната памет на братството.
Макар добре да разбираше всичко това, Джилиан все пак трудно можеше да разбере защо съдбата бе решила да я събере с малкия и тъжен, но целеустремен Артър Рейвън. Преди тринайсет години, след като бе изкарала двайсет месеца на скамейката, Джилиан най-сетне бе получила първото си назначение: започна съдийството със случаи за дребно хулиганство и установяване на злоумисъл. По онова време Артър Рейвън беше заместник-прокурор, разпределен към нейния съдебен състав. И двамата бяха нови на длъжностите си, но тогава тя бе смятала, че нейните перспективи са много по-светли от неговите. В съдебната практика участието в заседания предполагаше, че с времето хората шлифоват умението да се представят откъм най-привлекателната си страна и стават истински актьори, когато опре до жестикулация или смирение, макар под тях да се криеше вулканично ядро на егоцентричност и амбиция. При Артър онова, което бе на повърхността, не се различаваше от истинската му същност: неумолима енергичност и граничещо с отчаянието желание да спечели на всяка цена. Поне в половината от случаите, когато се бе явявал пред нея, тя бе сдържала желанието да го посъветва да пие нещо успокоително. Всъщност не беше сигурна дали не го е изтърсила някога, защото не бе гледала на себе си като не особено внимателен или търпелив съдия. Но смееше ли някой да я обвини в това? Изглежда, дълбоко в себе си Артър смяташе, че в крайна сметка победата се усмихва на онзи, който я желае по-силно.