От своя страна, Артър изглеждаше готов да публикува на първа страница във вестниците обява за своята преданост и често бе разстроен от нежеланието й да се появят някъде заедно, та дори и само за да посетят домовете на негови приятели от гимназията или колежа, които според него щели да бъдат дискретни и готови да ги приемат. Вместо това единствената редовна компания, която приемаха, бе тази на сестра му. Всеки вторник двамата поемаха към „Франц Сентър“, изчакваха инжекцията й, вземаха я и следваше обратното пътуване към апартамента. По пътя Артър разказваше какво е правил през деня, като се преструваше, че Сюзан се интересува. Когато спираха на червено, Сюзан винаги поглеждаше към задната седалка, сякаш за да се убеди, че Джилиан още е там.
Вечерите в апартамента протичаха идентично на първия вторник. Джилиан оставаше настрана, докато Артър и Сюзан готвеха, после Сюзан се оттегляше с чинията си пред телевизора. Понякога, но рядко, завързваше разговор с Джилиан. Когато го правеше, на повърхността излизаше истинската Сюзан, дълбоко скритата личност, астероидът в пояса от прах и камъни. Тази Сюзан никога не противопоставяше лудостта си на Джилиан.
Една вечер се наложи Артър да смени бушон в мазето. Хванала поредната цигара, Сюзан се приближи до Джилиан в кухнята — вечен се доверяваше до степен да й позволи да й запали. Първото й всмукване винаги беше жадно, като че ли искаше да унищожи цялата цигара с едно-единствено дръпване.
— Не те разбирам — обади се Сюзан и скрита зад синята димна пелена между двете, плахо погледна Джилиан с големите си зелени очи.
— Така ли?
— Непрестанно си сменям мнението. Ти Нормална ли си, или Отстъпчива?
Джилиан бе объркана, но не от това, което намекваше въпросът, а защото Сюзан без външна помощ бе възприела същия подход, който Джилиан бе прилагала по отношение на пътниците във влака, минаващ по насипа покрай затвора Алдерсън. Те бяха Нормални за Джилиан не заради някакво присъщо им превъзходство, а защото бяха чисти от петното на затвора. И Сюзан, изглежда, гледаше по същия начин на онези, които за нея бяха с всичкия си.
— Опитвам се да бъда Нормална — обясни Джилиан. — Понякога ми се струва, че съм. Особено когато съм с Артър. Но още не съм сигурна.
С това разговорът приключи, но няколко нощи по-късно Артър възбудено извика Джилиан. Тя го намери във втората спалня на апартамента, където единствената светлина беше студеното сияние на неговия лаптоп, който той мъкнеше у дома всяка вечер.
— Сюзан ти е изпратила имейл! — показа й той.
Джилиан предпазливо се приближи до компютъра. Зачете и докато четеше, бавно се отпускаше на колене до коляното на Артър:
„Артър, дай това на Джилиан. НЕ ГО ЧЕТИ. Не е за теб.“
„Здравей, Джилиан.
Само, моля те, не се вълнувай по отношение на това. Работих над този имейл три дни поред, а и Валери ми помогна. Обикновено не съм в състояние да съставя повече от две смислени изречения. Малко са моментите в даден ден, когато запомням думите достатъчно дълго, за да ги напиша, особено ако се отнасят до мен. Иначе или не мога да запомня думата за дадено чувство, или самото чувство се изпарява от мен, преди да си спомня думата. През повечето време в мозъка ми се въртят несвързани фрагменти на разни мисли. Нормалните, изглежда, не разбират това, но при мен обичайното състояние на съзнанието е когато в главата ми се въртят различни образи, които изчезват като пламъците на догарящо дърво.
Но напоследък се радвам на добри дни, а и от известно време има някои неща, които така и не можах да ти кажа очи в очи. Разговорът е нещо, което ми се удава трудно. Не мога да се оправям с много неща едновременно. Дори само погледът в нечие лице ме обърква. Да не говорим за усмихването или шегуването. Въпросите. Една фраза може да ме извади от релсите за няколко минути, независимо за какво се отнася. Затова този начин ми е по-лесен.
Какво исках да ти кажа?
Харесвам те. Мисля, знаеш това. Ти не гледаш на мен снизходително. Но колкото повече те гледам, толкова по-добре осъзнавам, че не сме еднакви, макар да ми се иска да бяхме. Много ми се иска да мога да се справя по начина, по който си се справила ти. Бих искала да знаеш, че много се старая. Според мен за Нормалните изглежда, като че ли съм се предала. Но истината е, че се държа за реалния свят с цената на много усилия. Страх ме е, когато видя или чуя радио. Слизам на улицата и си казвам: «Не слушай, не слушай!». Но само гледката на хора в автобуса със слушалки на ушите може да ме извади от релси. Видя ли някой с тези неща върху ушите, започвам да чувам нежелани гласове. Дори в момента, докато въвеждам тези думи, аз буквално усещам клавиатурата да излъчва електричество и по никакъв начин не мога да блокирам сигурността, че някой, например Вълшебникът от Оз, се е наместил някъде там, в центъра на Мрежата, и чака сгоден момент да ме хване. Цялата ми сила отива в съпротивата. Аз съм като онези хора във филмите, които помня от моето детство, където става корабокрушение, огромни вълни заливат потъващия кораб, а оцелелите отчаяно гребат във водата, уловени за спасителен пояс или някаква отломка, и това е единственото, което не им позволява да потънат.