— Не виждаш ли, Артър, че ти вече се опитваш да намериш начин да получиш всичко, което искаш в живота си с мен. Това за теб е като… приключение. Но когато дойде краят, няма да можеш да изоставиш онова, което винаги си си въобразявал.
— Да не искаш да ми кажеш, че никога не си искала да бъдеш родител?
Беше немислимо.
— Това би било огромна промяна, Артър.
— Но не е ли именно в това смисълът на живота? В промяната? Да си по-щастлив, по-близко до идеала. Виж колко силно се промени самата ти. Нали вярваш, че си се променила към по-добро?
Не се беше замисляла върху тази страна на нещата.
— Наистина не зная. Иска ми се да вярвам, че съм. Иска ми се да вярвам, освен това, че никога няма да объркам живота си по стария начин. Но не съм сигурна.
— Аз съм. Ти си трезва.
— Вярно е.
— И го правиш без никакво затруднение, нали?
Изпита суеверен страх да се съгласи. Но Артър беше прав.
Тя бе решила да се придържа към мантрата „Живей ден за ден“. Но с изключение на редките мигове на абсолютна паника, не бе почувствала влечението дори за секунда. Основният й проблем бе друг — ясният поглед върху нещата. Пълното й освобождаване от пристрастеността понякога я тревожеше, защото й се струваше невъзможно на фона на съобщенията за други хора, които водеха истинска война със зависимостта. Една вечер бе попитала Дъфи дали не се самозаблуждава. Той я изгледа продължително и после каза: „Не, Джил. Мисля, че вече си постигнала всичко, което си искала“.
Тя повтори отговора на Дъфи сега, пред Артър, но той бе твърде развълнуван от собствените си разсъждения, за да обърне внимание на смисъла му.
— В такъв случай ти си освободена.
Не. Думата беше друга — тя бе различна. Но не и освободена.
— А ти, Артър, променил ли си се?
— Ти шегуваш ли се? Та аз никога в живота си не съм бил по-щастлив. Даже и за сравнение не може да става дума.
— Само че, Артър, не би ли бил по-щастлив с някоя друга, на твоята възраст?
— Не, никога. Виж, аз съм откровено старомоден. Обичам нещата, които са малко вероятни. Любовта като съдба. Няма да повярваш, но обожавам да гледам филми от трийсетте и да плача след тях.
— Не съм чак толкова стара, Артър.
Той я мушна с пръст, но продължи настойчиво:
— Щастлив съм. Няма как нещата между нас да бъдат по-добре, Джилиан. Просто ми иде да запея. — Тя простена наум. Почувствал се предизвикан, Артър се изправи чисто гол в центъра на леглото и запя:
Вторият ред я промуши в сърцето. Но той продължи. Типично за способността му да изненадва хората около себе си, имаше добър глас и явно бе прекарал много време, слушайки сърцераздирателни бавни мелодии. С всичка сила, без се стеснява ни най-малко, той изпя песента докрай, заедно с всички припеви, и накрая Джилиан, за пръв път от много години, се разсмя от сърце.
30.
24 юли 2001
Лошо за мен
За Ерно Ердай бе започнало финалното отброяване. Макар да бе затворник, му бяха предоставени всички последни постижения на съвременната наука, достъпни в университетската болница, в това число не само хирургически процедури, но също алфа интерферон и разнообразни форми на експериментална химиотерапия. Само че един вечен враг го удари в незащитено място. По средата на нова сесия химиотерапевтични процедури Ерно хвана пневмония и въпреки чудовищните дози антибиотици дробовете му, вече отслабени от рака, не бяха достатъчно силни, за да се възстановят. Лекарите, с които контактуваха Артър и Памела, започваха да губят надежда.
Ерно бе върнат в затворническото крило на окръжната болница. За да се види с него, Артър имаше нужда от съгласието едновременно на директора на затвора и на семейството на Ерно и или едната страна, или другата му създаваха спънки от седмици. Накрая Артър заплаши да се обърне към съдия Харлоу. Харлоу нямаше как да заповяда на Ерно да говори, но забрани създаването на пречки от онези, които или изпълняваха нарежданията на Мюриъл, или мислеха, че по този начин защитават нейните интереси. Вече на два пъти Артър бе извоювал удължаване на процедурата чрез завеждане на обжалване срещу исканията на Мюриъл да се прекрати habeas-a на Роми с мотивите, че е нужно време за по-нататъшното разследване, което на практика се свеждаше до нова среща с Ерно. Съдът му бе отпуснал краен срок до петък тази седмица, а това внасяше допълнителна нотка на изнервяне в борбата за достъп до Ерно.