След поне час висене в чакалнята на затвора Артър най-сетне бе пуснат да влезе. Претърсиха го, без да влагат особено старание, и го придружиха по застланите с линолеум вътрешни коридори, облени от ярка флуоресцентна светлина.
Прикрепеният към Ерно надзирател обясни, че семейството на затворника възроптало срещу прекъсването на тяхното посещение, за да се освободи време за Артър. Когато наближиха стаята, той видя в коридора две жени. Едната беше нисичка и изглеждаше по-старомодна. Оказа се, че това е госпожа Ердай. Носът й бе зачервен, а в ръката си стискаше топка хартиени салфетки. Другата, облечена в права и прекалено къса за жена на нейната възраст пола, беше Илона — сестрата на Ерно, майката на Колинс, човека, когото Ерно бе решил да спаси. Беше висока и здраво сложена, с дълги ръце и светла коса, загубила вече естествения си цвят, и като цяло беше по-добра версия на Ерно — същото слабо лице и същата твърдост, пробиваща в чертите. Макар да не бяха разменени много приказки, двете жени показаха пределно ясно, че не харесват в Артър нищо, особено натрапването му и най-вече унижението, което бе донесъл на Ерно и което те несъмнено щяха да запомнят дълго след кончината му. Илона, която имаше светлите пронизващи очи на брат си, излъчваше надменност и неодобрение. Артър обеща да не са бави много.
Още докато бе договарял посещението си по телефона, сестрата му бе казала, че Ерно има треска, но е в съзнание. Състоянието му се усложняваше от факта, че ракът бе стигнал до костите, което му причиняваше силни болки. В този момент основният проблем при него бе точният баланс на болкоуспокояващите при неговата дихателна система, едва крепяща се на ръба на колапса.
Когато Артър влезе, Ерно беше заспал и изглеждаше точно като човек, комуто предстои да умре. Беше загубил доста тегло след показанията в съда. Поредната сесия химиотерапия бе довела до окапване на поне половината му коса и бе оставила малки отделни гнезда по черепа му. Във вените на ръцете му бяха сложени системи, а накрайникът за носа му бе сменен от пластмасова кислородна маска, която се замъгляваше отвътре при всяко негово плитко вдишване. Кожата му имаше цвета на жълтия адвокатски бележник на Артър. „Поредният «жълт»!“, помисли си Артър.
Той дръпна един стол, седна и зачака Ерно да се събуди. Беше превъртял в главата си стотина сценария в надежда, че Ерно ще спечели отново доверието му, но при всички тях не бе успял да примири в една версия показанията на Ерно и Женевиев. Мюриъл, която предния ден се бе обадила на Артър, за да го увери, че ще се противопостави на всеки негов опит да издейства нови удължавания на процедурата в отговор на ходовете й, насочени към нейното прекратяване, му бе съобщила новата си теория защо Ерно лъже.
— Той се противопоставя на смъртното наказание — каза тя. — Понеже е докарал на Роми екзекуция, а сега е във фаза, когато отново вярва в католическите ценности и не иска да умре в смъртен грях, той се опитва да я предотврати по единствения достъпен му начин. — Теорията не изглеждаше особено убедителна, но Артър я разглеждаше като подобрение спрямо предишния подход на Мюриъл, защото поне не се опитваше да изкара Ерно чудовище. Всъщност, докато седеше до леглото на Ерно, Артър изпита прилив на топлота към него. В началото му бе трудно да разбере защо, но с напредване на времето и заобиколен от долитащите от коридора звуци на болницата, той осъзна, че Ерно изглежда в доста голяма степен, както бе изглеждал Харви Рейвън в последните си дни. Мисълта за баща му и споменът за доблестта на привидно най-обикновеното му съществуване, както винаги изпълни Артър с емоции, но пропастта, пред която се оказваше в такива мигове сега, след като разполагаше с Джилиан, му изглеждаше не така дълбока.
Върна се към настоящето и видя, че Ерно го наблюдава през хоризонталните пръчки в страничната преграда на леглото. Бяха помолили Артър да си сложи хартиена маска и сега той я дръпна надолу, за да даде на Ердай възможност да го познае. Разочарованието върху лицето на смъртника бе повече от очевидно.
— Стори ми се… че си… моят племенник — с мъка каза Ерно. Гласът му бе дрезгав до неразбираемост, а въздухът не му стигаше. Въпреки това споменът за Колинс го накара да се усмихне. — Идва довечера — каза той. — Добро момче. Оказа се свестен. Трудни времена. Но свестен. Красиви деца… — И Ерно затвори очи, доволен от тази мисъл.
Артър му даде минутка и после го попита дали е чул за Женевиев. Той кимна. Неочаквано за себе си, след седмици на подготовка за тази среща, Артър не можеше да измисли следващия въпрос.