— Добре де… по дяволите — запъна се той. — Вярно ли е?
— Разбира се — прошепна с труд Ерно. — Нали затова… обвиних… Катерицата.
— Защото си знаел, че е заплашил да убие Луиза?
— Да. — Ерно говореше с такова усилие, че напрягаше цялото си тяло, но мисълта му бе логична. Той потвърди, че е приписал убийството на Луиза на Катерицата, защото е знаел за заплахата. Ерно бе убил Луиза по свои си причини, но Катерицата услужливо бе станал изкупителната жертва. — Казвах му на Лари… призови Женевиев, но… — Ерно бавно премести брадичката си отляво надясно, за да изрази огорчението си от глупостта на Лари. — Щеше да е разплел случая… още преди десет години.
— Имаш предвид билетите, така ли?
— Не билетите. За мен не беше… добре.
— Защото си бил началник на сигурността ли?
Ерно кимна и безпомощно помръдна ръка. Историята несъмнено бе сложна, но Артър бе достатъчно досетлив за нуждите на един човек, останал без дъх.
— Женевиев… — Той слабо се изкашля, преглътна и затвори очи, за да се пребори с внезапния пристъп на болка. Когато си пое дъх, изглеждаше объркан.
— Женевиев? — опита се да му помогне Артър.
— Не мислех, че тя знае… за билетите.
— Защо?
— Нямаше да ми каже за… Катерицата. Щеше да се получи зле… за нейната приятелка. — Артър разбра, че Ерно е бил прав. Женевиев не бе знаела за далаверата с билетите, когато бе съобщила за заплахата на Роми. Бе научила цялата история по-късно, когато Луиза й се бе накарала, че е замесила Ердай.
— Такаа… — замислено каза Артър. — И за какво е трябвало Лари да се досети сам?
— Луиза… Катерицата… заплахата. — Ерно събра ръце и сплете пръсти. — Останалото… — Той сви устни, за да покаже, че то няма значение. Най-вероятният извод, ако Женевиев бе съобщила на Лари само за заплахата на Роми, щеше да е, че смахнатият мошеник е бил разочарован от любовта. Което вършеше добра работа като мотив.
— Господи, Ерно! Защо не ми каза всичко това по-рано?
— Сложно… — Ерно изчака да премине някакъв спазъм. — Лошо за Катерицата. — И в това беше прав. Една история, започваща с това как Катерицата заплашва да убие Луиза, никога нямаше да се развие нормално. Но дори да разбираше с разума си добрите намерения, Артър се ядоса на дяволската хитрост, с която Ерно бе манипулирал истината.
Ерно лежеше със затворени очи. По лицето му бяха изписани всички следи от тежката му болест — плетеницата от венички, нездравият цвят, отоците. Миглите му бяха окапали, а клепачите му изглеждаха възпалени.
— И за мен… — неочаквано се обади той.
— И за теб какво? — не разбра Артър. — Щеше да се получи зле и за теб, така ли? — Ерно успя да вдигне ръката си навреме, за да се изкашля в нея, и докато се давеше, кимна утвърдително. — Но защо? — настоя да разбере Артър. — Защо е щяло да бъде лошо и за теб?
— Билетите — обясни Ерно. — Крал съм и аз.
— И ти? — Ерно пак кимна. — По дяволите, Ерно, защо си го правил?
Той уморено обърна ръка и погледна към тавана.
— Глупаво… Заради парите… Семейни проблеми. Беше две години преди това.
— Преди да го направи Луиза?
— Да. Спрях. От страх.
— Било те е страх?
— Хванат ли нея… хващат и мен. — Ерно за миг спря да диша. — Затова отидох в ресторанта… Да я спра. Сбихме се. Гъс извади пистолет. — Ерно затвори очи. Останалото нямаше нужда от повторение.
— Значи никога не е имало любовна връзка. — Ерно само леко се усмихна на самото предположение за това. — Господи… — възкликна Артър. Изпита върховно отчаяние — онова чувство, което често го спохождаше, когато нещата придобиваха катастрофален обрат, чувството, че вината е изцяло негова, и в резултат от това изпитваше неудържимото желание да изскочи от собствената си кожа, да я смачка или ако трябва дори да я обели от себе си. — Божичко, Ерно… Защо не каза това?
— Пенсия — обясни той. — Двайсет и три години. Сега е за жена ми. По-добре беше така. За всички.
По-добре за Роми, по-добре и за него — това искаше да каже. С тънката разлика, че всяка лъжа е заплашена да изпълзи наяве по разломите над истината. Артър започна да пресмята наум. Първият му инстинкт бе да извика незабавно съдебен секретар — някой, който да запише всичко това. Само че… само че така щеше да получи потвърждение твърдението на Мюриъл, че Ерно е нагласил историята си за своите собствени цели. Още по-лошо: щеше да се разбере, че Ерно е лъжесвидетелствал пред съдия Харлоу. В очите на закона това означаваше, че той е абсолютно недостоверен източник на информация. Към това щеше да се прибави и самопризнанието, че е бил крадец, лъгал в продължение на повече от двайсет години своя оказал му пълното си доверие работодател.