— Това ли е всичко, Ерно? — Ерно събра сили за решително кимване. — Ами Фараона? — сети се Артър. — Можем ли да го намерим?
— Никой… Дребен мошеник… Няма го от години.
— Има ли той нещо общо с убийството?
Ерно издаде някакъв звук, който Артър със закъснение интерпретира като смях. Изглежда, мисълта за нов заподозрян му се виждаше забавна. Той бавно завъртя лице — жест, който бе използвал неколкократно досега. Триенето във възглавницата бе довело до образуване на плешиво петно на врата му.
— Аз… само аз. — Той се пресегна през решетката на предпазната преграда и стисна в горещата си длан пръстите на Артър. — Твоят човек… нищо… не… съвсем невинен. — Ерно отново се загърчи в спазъма на разтърсваща кашлица, последван от притихването пред връхлитащата го болка. Но не забрави докъде е стигнал: — Съвсем! — Макар това да му костваше титанично усилие, Ерно се извъртя в леглото така, че да доближи лицето си по-близко до това на Артър. — Очите му бяха хлътнали още по-дълбоко в орбитите, но може би само така изглеждаше на фона на жълтеникавия му тен. — Лари няма да повярва — прошепна той. — Много е горд.
— Вероятно.
— Убих ги всичките. — Усилието да го каже и движенията го изтощиха напълно и той падна по гръб, все така вкопчен в ръката на Артър. Впи в тавана непомръдващ поглед и след няколко секунди Артър се обезпокои дали не е загубил съзнание, но някакво трепване в ръката на Ерно му показа, че той още е на себе си. — Помисли добре — настоя Ерно. — Много добре… Разбери ме… Разбери… Исках да е различно… накрая.
С развитието на разговора Артър чувстваше как вътре в него се образува вакуум. Светът, нарисуван от Ерно — Луиза на паркинга, скарването на двамата любовници, сцени, които Артър бе извикал в съзнанието си с такава отчетливост, че му се струваха видени на филм, — беше безмилостно изтрит. Когато излезеше от болницата, онова, което щеше да остане, бе фактът, безмилостният, неопровержим факт, че Ерно е лъжец, чиито мотиви може би не са по-добри от това да изживее неповторимото удоволствие от забъркване на всички и всичко в една неописуема каша. Последната версия била разпердушинена? Хе, какво от това, ето ви нова. Но тук и сега, в присъствието на Ерно, Артър не можеше да се съмнява в него. Може би просто отдаваше дължимото на Ерно като измамник от висша категория. Но противно на всякакъв разум, той му вярваше.
Времето бавно минаваше.
— Винаги съм го знаел — обади се Ерно.
— Кое?
Ерно отново се напъна да се обърне и Артър посегна да му помогне. Рамото на Ерно беше само кости.
— Аз — каза Ерно и изкриви лице в гримаса.
— Какво ти?
— Лош… — поясни Ерно. — Лош живот. Защо?
Артър си помисли, че става дума за въпрос от философски или религиозен характер, но Ерно го бе задал в чисто риторична форма, защото разполагаше с отговора: — Винаги съм знаел — обясни той. — Много е трудно…
— Какво е трудно?
Ерно го изгледа продължително с лишените си от мигли очи и отговори:
— Много е трудно… да си… добър.
31.
2 август 2001
Съдът отсъди
— Спечелихме. — Томи Молто с лице, подобно на ванилов пудинг, сграбчи Мюриъл за ръката, когато тя излезе от офиса на Нед Холси след сутрешната оперативна. Апелативният съд бе оповестил решението си: молбата на Гандолф бе отхвърлена и временното отлагане на екзекуцията му бе отменено. — Спечелихме — повтори Томи Молто. Томи беше странен случай. Той рядко можеше да види гората, но беше точно онзи, от когото човек има нужда, ако иска да отсече дърво. Преди десетилетие, когато бяха съдили Катерицата, точно Томи бе голямата клечка, а Мюриъл бе чиракът, който се учеше. Само че Томи изобщо не бе израсъл с годините, а тя малко по малко го бе застигнала и в крайна сметка бе номинирана за главен заместник — пост, за който Томи бе бленувал. Томи си беше Томи — лишен от чувство за хумор, упорит и верен на жертвите, на полицията, на околията и на факта, че светът е по-добро място за живот без онези, които той стръвно преследваше и безмилостно обвиняваше. Мюриъл го прегърна. — Никога не съм се съмнявал — каза Томи. После й обеща да й прати копие от решението веднага след като Керъл се върне от съда, и си тръгна засмян.