Без да съзнава неуместната двусмисленост на въпроса си, Артър невинно попита:
— Е, как си?
— Горе-долу — отговори му тя. Истината бе, че след няколко години, през които би следвало да се е примирила с новото си положение, изобщо не бе успяла да свикне с него. Имаше моменти — доста често сега, но непрестанно преди години, — когато абсолютният позор на ситуацията, в която сама се бе поставила, я оставяше безсилна в яростта й, ярост толкова всеобхватна, че всяка мисъл в главата й се изкривяваше от нея и подскачаше като кола по черен път.
— Изглеждаш страхотно — измънка той.
Джилиан знаеше от опит, че няма чисти мотиви, с които един мъж би направил комплимент на една жена и че в повечето случаи мъжете гледат на това като на стъпалце, ако не за последващ секс, то най-малкото за някаква манипулация. За да пресече всякакви надежди из корен, тя попита направо за какво става дума.
— Ами… — започна той — ще използвам твоите думи: получи се малко неловко. Апелативният съд на Съединените щати ме назначи като защитник по дело. Втори habeas. Роми Гандолф. Помниш ли това име?
Естествено, че го помнеше. По времето, когато се занимаваше с углавните престъпления, бе издала смъртна присъда само в два случая. В другия смъртното наказание бе предопределено от решението на съдебното жури. При Роми Гандолф обаче тя носеше лична отговорност. Процесът бе решен от стола, с други думи от съдията. Никакво жури — слушане само от съдията и вземане на присъда само от съдията. Беше й се удала възможност да си припомни онези събития преди два месеца, когато бе получила писмо от Ръдярд с типичните налудничави твърдения на затворник, който десет години след убийствата изведнъж си спомня, че разполага с изключително важна информация, която непременно трябва да сподели с нея. Тогава реши, че става дума за някой, когото е пратила зад решетките и който сега иска по някакъв начин да я примами да го посети, за да има удоволствието да й се изплюе в лицето. Като разрови паметта си за подробностите по делото Гандолф, установи, че все още помни снимките на труповете във фризера на ресторанта. По време на процеса един от полицаите бе обяснил, че фризерът бил толкова голям заради огромното меню, което предлагали в „Парадайз“.
— Точно така — потвърди Рейвън, когато тя очерта основните моменти на случая. — Гъс Готиния. Но ти знаеш правилата на играта. Сега ми се налага да изора отново всяка бразда. Ще ти кажа честно, че има моменти, когато нещо ме прихваща и започвам да си мисля, че той може да е невинен. Имам една помощничка — поясни той, — която разрови всичко и извади на бял свят изумителни неща. Ето, виж например това…
Рейвън отвори дебелата папка и й подаде първите няколко листа. От тях излизаше, че се опитва да разработи хипотезата, че по време на убийствата Гандолф е бил в затвора, заради нарушение на условията на условното му пускане на свобода. Истината бе, че документацията бе оскъдна, а и полицейското досие на Гандолф не предлагаше никакво потвърждение. Но буквално през последните няколко дни Артър бе намерил заповед за прехвърляне, от която излизаше, че на 5 юли 1991 сутринта клиентът му е бил транспортиран от затвора до съда.
— И как Мюриъл обясни това? — попита Джилиан. Мюриъл Уин, младши прокурор по случая преди десет години, сега беше първи заместник-прокурор и основен фаворит за мястото на Нед Хал си на изборите догодина. Джилиан никога не бе изпитвала особена симпатия към Мюриъл, защото виждаше в тази коравосърдечна жена продукт на съвременната съдебна система особено в областта на углавните престъпления. В интерес на истината обаче цялата симпатия на Джилиан по отношение на прокурорското тяло — ако изобщо бе имала такива — се бе изпарила без остатък след изживяното от нея през последните няколко години.