— Успокоителна мисъл. За съжаление, това е последната дума. — В процесуален смисъл оставаха още някои по-дребни схватки, но от гледна точка на Артър, само божи пръст на стената в килията на Роми можеше да начертае съдбата му по-сигурно. — Но не мога да повярвам, че са имали безочливостта да ме освободят — допълни той.
— С благодарности, Артър.
— Ако уточня „изказани през зъби“, това сигурно ще преувеличи ентусиазма им. Много гнусна история. Те просто не желаят да допуснат човек с възможности да се посвети на проблемите по това дело.
— Артър, те просто се опитват да освободят теб и партньорите ти в кантората от бремето. Нищо не може да ти попречи да продължиш да представяш Роми пряко на pro bono основа. Може той да те наеме, вместо да те назначава съдът.
— Да бе… Точно за каквото си мечтаят съдружниците ми. Да се надпикаваме с Апелативния съд.
Тя разбираше, че никакви думи не могат да го утешат, и се присъедини към мрачното му настроение. Беше уверена, че онова, което съществува между нея и него, е крехко. Имаше хиляди причини за това… сега виждаше една повече. Победеният Артър не би могъл да поддържа тази връзка. А нещастният Артър щеше да вижда у себе си все по-малко, а в резултат — по-малко и у нея.
През няколкото часа, които прекарваше в стаята си при Дъфи всеки ден, Джилиан често си бе задавала въпроса, срещу който Артър засега не бе събрал куража да се изправи. Обичаше ли го тя? Нямаше спор — той бе най-страшният любовник в живота й. Но имаше ли и любов? Беше изненадана с каква лекота бе приела, че отговорът на този въпрос е „да“. Неговата компания й носеше нещо обновяващо, вечно, съществено. Тя желаеше да бъде с Артър. И с все по-засилваща се тъга осъзнаваше отново и отново, че това няма да продължи завинаги. Седмици наред се бе питала дали да се бори, когато се появят първите признаци на разрива, или кротко да приеме съдбата си. Но не, нямаше да се остави покорно отново да бъде смачкана. Нали Артър имаше друго мнение за нея. Така че бе длъжна и заради двамата да покаже някаква сила на характера.
— Артър, мога ли да те попитам нещо?
— Да. Все още имам желание да се любим тази нощ.
Тя се пресегна през масата и го плесна по ръката. Но й стана приятно, че либидото му е по-силно от разочарованието.
— Не, Артър. Прав ли е съдът?
— В юридическия смисъл на думата?
— Невинен ли е клиентът ти, Артър? Наистина? Какво мислиш?
Бяха му донесли уискито и той с въжделение погледна чашата, но не я докосна.
— А ти какво мислиш, Джил?
Контрата бе изкусно нанесена… и бе дошла неочаквано за нея. Не си беше задавала този въпрос от седмици. Междувременно се бяха умножили причините да не вярва на Ерно, към когото се бе отнесла с подозрение още в самото начало. Но въпреки това за нея фактите по случая оставаха блато: някои документални следи, подсказващи, че Гандолф би могъл да има алиби, защото е бил по това време в затвора, показанията на Ерно, кражбите на Луиза, въпросът дали Гандолф изобщо е способен на убийство. Така че днес, въпреки усилието й да гледа трезво и безпристрастно на нещата, съществуваха доста основателни съмнения, а следователно, на база на съществуващите веществени доказателства, тя не само не би могла да прати Гандолф на смърт, но дори и в затвора. Не беше наясно как Артър бе успял да я убеди в това, макар тя да не бе дорасла дотам да гарантира за невинността на Гандолф или да критикува собственото си решение, направено на база на предоставените й по онова време доказателства.
— Какво мисля аз вече е без значение, Артър — каза тя, след като обясни хода на мислите си. — По-интересно е твоето мнение.
— Аз вярвам на Женевиев. Дори Ерно призна, че тя му е споменала за заплахата на Роми да убие Луиза. И всеки път, когато прехвърлям всичко в главата си, виждам, че Ерно е лъгал за още нещо. Но имам нуждата да вярвам, че Роми е невинен. И затова вярвам в това. — Той нещастно поклати глава, съзнавайки абсурда в собствените си думи.
— Тогава трябва да продължиш. Не е ли така? Като адвокат? Ще можеш ли наистина да се погледнеш в огледалото, ако изоставиш на тази фаза клиент, в чиято невинност вярваш? Направи каквото можеш, Артър. Или поне се опитай — настоя тя.