Преподобният Блайт бе гений в много отношения. Повечето бели в околия Киндъл в един или друг момент му се бяха присмивали, развеселени от острата му риторика и перманентното му състояние на бушуваща ярост. Артър не правеше изключение. Но, за разлика от другите, той помнеше и многото постижения на Блайт, а не само митичните му изпълнения, сред които походите редом с Мартин Лутър Кинг, извоюването на десегрегация в училищата на околията и по-малко акламираните завоевания като програмата „Безплатна закуска за бедните деца“ и няколкото благоустройствени проекта, променили облика на кварталите. Онова, което най-силно възхищаваше Артър, бе гласът на надежда, който Блайт отдавна бе предоставил на своята общност. Артър все още помнеше как на единайсет-дванайсет години бе включвал радиото на неделните излъчвания на преподобния Блайт, за да чуе проповедите му пред многохилядната тълпа, повтаряща в забвение неговите думи:
И докато разтърсващият глас на Блайт изригваше от тялото му, младият Артър се чувстваше точно толкова въодушевен, както всяка друга овца от стадото на преподобния.
Способността на Блайт да привлича върху себе си фокуса на пресата бе най-шлифованото му умение. Където беше Блайт, там бяха и камерите и той бе винаги добър за поне петнайсет секунди във всяка вечерна емисия, стига да си отвореше устата. Не че Артър имаше някакви възражения. Благодарение на преподобния, Роми се бе задържал на предните страници, при положение че медиите със сигурност щяха да са забравили името му, ако с него се бе захванал някой друг. Което не пречеше на Артър да вярва, че интересите на клиента му изискват той да се държи на по-голямо разстояние от сипещия огън и жупел Блайт.
След последния псалм Блайт последва монсеньор Войчик и опечалените извън катедралата, склонил смирено глава, докато изнасяха към катафалката обсипания с бели цветя ковчег на Ерно. Фотографите, лишени от всякакво чувство за благоприличие, се тълпяха най-отпред. Колинс, племенникът, когото Артър позна от снимката, беше първият от шестимата носачи. С костюм и с вратовръзка изглеждаше съвсем примерен гражданин, какъвто се твърдеше, че бил станал. Той вдигна ръка, докато избутваха ковчега в катафалката — беше със сиви ръкавици, — после отиде да утеши вуйна си и майка си, и двете облечени в черно. Тримата заедно тръгнаха към лимузината, която щеше да съпроводи тленните останки на Ерно до гробището.
Щом семейството пое натам, Блайт започна да повтаря хвалебствията от надгробното си слово пред наобиколилите го на стъпалата на катедралата камери. Артър опита да се измъкне незабелязан, но беше спрян от единствената познала го репортерка — Мира Амир от „Бюгъл“, която изпреварваше Стю Дубински в почти всяка история, заслужаваща да бъде отразена. Докато отговаряше на въпросите й, Артър я увери, че Гандолф ще заведе нова молба за преразглеждане решението на Апелативния съд. Дори предсказа успех, но не пожела да се разпростира върху конкретните мотиви, които смяташе да използва.
Прибра се в кантората мрачен, потиснат от развитието на делото. Памела бе оставила на бюрото му двайсетсантиметрова купчина документи и обяснителна записка. През последните два дни, разработвайки хипотезата на Джилиан, тя се бе опитала да идентифицира всички в околията, които имаха някакво отношение към пътуванията на хора, и търсеше „Фараона“ или име, наподобяващо това. Беше прекарала вчерашния следобед на телефона без никакъв успех, след което, по предложение на Артър, бе отишла до публичния регистър, за да проучи списъка на пътническите агенти в щата.
Извадените данни бяха внимателно групирани в две категории: списъци на фирмените отдели за командироване, членовете на местната асоциация на пътническите агенти и копия от регистрациите на четирима пътнически агенти. За разлика от повечето други щати, пътническите агенти тук трябваше да имат лиценз, за поучаването на който се изискваше диплом, оценка от явяване на валиден в рамките на щата изпит и удостоверения за примерно поведение и здрави морални устои, които общо взето се свеждаха до свидетелство за чисто съдебно минало и липса на улики за измами на клиенти. Според живото описание в бележката на Памела, за да идентифицира лицензираните през 1991 година агенти, й се бе наложило да се върне в доцифровата ера, съхранена на хартиен носител, където едва не се бе задушила от миризмата на мухъл, а четецът на микрофишове я бе оставил с главоболие.