Артър взе копията от регистрациите, които бе разпечатала. Ферд О’Фалон („Ферд О?“, се четеше на бележката на Памела в полето на документа). Пиа Феро. Ник Фарос.
И Фароу Кол.
Трябваше му само секунда, за да се сети откъде знае това име и да изтича по стълбите до стаичката на Памела. Тя говореше по телефона и той възбудено започна да обикаля около нея, кършейки ръце, докато не я накара да прекъсне разговора.
— Това е човекът, по когото е стрелял Ерно!
За да се увери, накара Памела да открие забутаните в чекмеджетата в коридора отвън копия от полицейските доклади. Когато ги изрови, двамата седнаха в клаустрофобичната й стаичка, където всяка равна повърхност бе използвана за натрупване на купчини чернови, постановления и преписки по разни дела. В ъгъла се мъдреше люлеещ се стол, покрит с яркочервено одеяло, носещо извезания върху него герб на университета в Уисконсин. Тя използваше стола вместо закачалка за палтото си и като временна спирка за документите, взети от библиотеката на фирмата. Артър го разчисти, свали с очакваното от Памела благоговение одеялото и го метна връз металните кантонерки. Седна на стола, а Памела се намести на своя стол и подпря краката си на едно изтеглено навън чекмедже на бюрото. После двамата се отдадоха на онова, което вече бяха правили стотици часове. Беше Фароу, тоест Фаро — Фараона. Пътнически агент.
— Къде да го търсим? — попита Артър.
Отвратена от лазенето из празни подземия, Памела предложи да направят търсене в интернет с някоя от специализираните за тази цел програми. Имаха платен достъп до грижливо поддържаната от години база данни, съдържаща информация от обществено достъпните архиви на всичките петдесет щата. Партньорите му вече бяха изказали загрижеността си от ескалиращите разходи по дело, което се оформяше като загубено, но Артър бе по-нетърпелив и от Памела. Онова, което получиха, след като въведоха името на Фароу Кол и платиха с кредитна карта поисканата им сума от сто и петдесет долара, не изглеждаше да си заслужава парите. Резултатът се свеждаше до кратко кредитно досие, в което единственото по-интересно бе адрес от 1990 и актуализираните за последен път през 1996 данни от шофьорската книжка на Фароу. Въпреки че „Куик Трек“ бе преровила бог знае колко милиарда записи, във всичките петдесет щата не бе намерено нито едно упоменаване на това име. Фароу повече не беше лицензиран като пътнически агент в този щат, както и в останалите тринайсет отделни юрисдикции, където се изискваше такова лицензиране. Фароу Кол никога не се бе явявал пред съда — не беше съден, не беше банкрутирал, не се беше развеждал, дори не беше обвиняван. Още по-удивителното бе, че не бе имал ипотека, не бе притежавал недвижима собственост. И не се беше женил. Всъщност, ако можеше да се вярва на „Куик Трек“, той даже не се бе раждал, а при това положение не беше и умирал… поне не на територията на Съединените щати.
— Но как е възможно това? — смаяно попита Памела, когато получиха отговора и на последната заявка — тази за търсене в издадените актове за раждане.
Артър замислено гледаше екрана. Както винаги, когато знаеш отговора, решението става очевидно.
— Това е измислено име — каза той. — Фароу Кол е измислено име. Този, когото търсим, се казва иначе. — От което следваше ново очевидно заключение: бяха се върнали на изходна позиция.
Сряда бе почивен ден за Лари — той ползваше компенсация за часовете извънреден труд по делото Гандолф, положени основно нощем. С момчетата му довършваха новата къща на върха на Форт Хил, но днес един от работниците не се бе появил, така че се наложи Лари да сложи маската, да хване пескоструйката и да се занимава цял ден с тази мръсна и уморителна работа, при която финият прах се набива във всичките ти пори.
Някъде по обяд усети, че пейджърът в джоба му вибрира. Номерът беше в Макграт Хол — търсеха го значи полицейските началници. Ако се бе захванал с нещо по-достойно, щеше да се направи на ударен, но понеже започваше да му омръзва, реши да си вземе почивка. Когато позвъни, гласът от другия край съобщи: „Кабинетът на заместник полицейски началник Еймъс“. Уилма Еймъс, някогашната партньорка на Лари по случая с убийствата от четвърти юли, сега бе заместник-началник по кадровите въпроси. Мнението на Лари бе, че Уилма е родена точно за тази работа, но тя бе запазила жив интерес към делото Гандолф и му се бе обаждала няколко пъти след разпита на Ерно с явното желание да научи нещо отвътре. Лари си помисли, че ще започне да го хвали за решението на Апелативния съд, но тя му съобщи, че разполага с новини, които може да го заинтересуват.