— Сестра ми Роуз работи в „Публичния регистър“ — каза му Уилма. — Вчера там се появила една новичка. Казала, че е адвокат във фирмата на Артър Рейвън. Търсела информация за пътническите агенти от деветдесет и първа.
— Хиляда деветстотин деветдесет и първа означава Гандолф, нали?
— Нали точно затова те търся, Лари.
— И знае ли сестра ти до какво се е добрала помощничката на Артър?
— Роуз й е помогнала да разпечати копия от формулярите за регистрация. После е направила второ копие, което смятах да ти пратя, но разбрах, че почиваш, така че реших първо да ти се обадя.
— Благодаря ти, Уилма.
Тя почна да му чете имената от формулярите и Лари взе молив от Пако — главния дърводелец, — но спря да пише в секундата, в която чу името на Фароу Кол.
— Мамка му! — каза той и обясни на Уилма кой е Фароу.
— Означава ли това, че е пътнически агент?
— Означава, че съм пропуснал нещо.
Възбуден, той се върна на работа. Отначало мислеше, че е разстроен от това, че е пропуснал очевидния факт, че Фароу може да е пътнически агент. И понеже нищо друго не можеше да задържи вниманието му, продължи да разсъждава на тази тема, докато минаваше сглобките с шкурка. Но към края на следобеда стигна до една идея, която никак не му харесваше.
Към четири Пако и двамата му работници си тръгнаха и Лари реши да извърви пеша няколкото преки до таверната „При Айк“ — полицейската кръчма, където Ерно бе прострелял Фароу Кол. Може би ако „При Айк“ не беше толкова наблизо, нямаше да се престарава. Но го бяха спохождали и по-лоши идеи от тази да пие нещо студено в такъв горещ ден и да престане да се безпокои.
Направи каквото можа, за да се приведе в по-приличен вид, но когато тръгна надолу по склона, в косата и по дрехите му още имаше набит фин бял прах. Районът бързо се юпизираше. Голяма част от местните бързаха да се приберат по-рано, за да се възползват в максимална степен от остатъка на деня, но имаше такива с дипломатически куфарчета — изглеждаха, като че ли идват от голф игрища, а не офиси на компании. Специалността на Лари от колежа беше бизнес. От време на време, когато в главата му неволно се прокраднеше мисълта за парите, които може би щеше да е натрупал, едно от успокоенията му беше, че поне не се бе налагало да се беси всяка сутрин с вратовръзка. Какъв свят! Човек вече не нищо не можеше да разчита.
Думата „таверна“ можеше да се използва по отношение на „При Айк“ само с някои условности. Вътре нямаше нито папрати, нито паркет. Представляваше дълга полутъмна стая с лоша акустика и съвсем отчетливата миризма на разлята бира. Имаше бар с огледала и плот от черешово дърво, сепаретата покрай стената бяха със седалки, тапицирани с червена кожа, а в центъра на салона бяха кукнати няколко маси за пикник. Айк Минок, собственикът, бивше ченге, се бе пенсионирал по инвалидност още през шейсетте, заради прострелване в главата. Момчетата от Шести участък бяха започнали да идват тук, за да го подпомогнат финансово. Днес „При Айк“ беше място, задължително за всеки на полицейска служба в околия Киндъл. През седмицата тук се появяваха две групи хора: полицаи и жени, които ги харесваха. Когато за пръв път доведоха Лари тук — беше през седемдесет и пета — един от старите полицаи му каза: „В тази професия получаваш две неща, които повечето от останалите не могат да ти дадат — револвер… и момичета. Давам ти безплатен съвет, който се отнася и до двете: дръж го в кобура“. Лари не го послуша. Застреля двама, макар и при изпълнение на служебните задължения. Що се отнасяше до второто… там нямаше никакво извинение.
Съществуваше едно неписано правило, съгласно което никой никога и пред никого не разказваше за случилото се в „При Айк“ — нито за какво се е говорило, нито кой с кого си е тръгнал. В резултат тук можеха да се научат неща, които просто нямаше как да ти бъдат казани в Академията. Момчетата лъжеха без капка свян — всеки искаше да се изкара най-големия герой. Но се чуваха и много признания на пияна глава — от хора, неприкрили партньора си, до такива, които така се изплашили, че направо се напикали. Тук можеше да видиш разплакани за жестоки издънки и умиращи от смях за тъпотата на нещастниците отвън, които само чакаха някое ченге да излезе и да ги излови.